Робин Кук - Хромозома 6

— Точно така прозвуча — неохотно промърмори Майк. — Искам да кажа, че през нощта аз съм единственият човек тук, ако не броим охраната и санитарите.

— Забеляза ли нещо необикновено? — попита Лори.

— Не — поклати глава Майк. — Дежурството беше спокойно. Докараха два трупа, също толкова бяха изнесени.

— Нещо необичайно около новите? Нашите хора ли ги докараха?

— Аха — кимна Майк. — С фургоните на Джеф Купър и Питър Молина. И двата трупа бяха изпратени от болници в града.

— А изнесените? — попита Лори.

— Какво изнесените? — втренчи се в нея младежът.

— Кой дойде да ги вземе?

Майк придърпа дневника и рязко го разтвори. Пръстът му затича по редовете.

— Единият беше прибран от погребална агенция „Сполето“ в Озоун Парк, а другият — от погребална агенция „Диксън“ от Съмит, Ню Джърси…

— Имената на покойниците?

— Франк Глийсън и Доръти Клайн — отвърна след консултация с журнала Майк. — Входящи номера 100385 и 101455. Нещо друго да ви интересува?

— Очаквана ли беше визитата на тези две погребални агенции?

— Естествено. Обадиха се предварително, както е редът.

— И ти беше готов?

— Да — кимна Майк. — Бях попълнил формулярите, оставаше им само да се разпишат…

— А телата?

— Бяха извадени от хладилните камери и чакаха на носилки в предверието, както обикновено…

Лори хвърли кос поглед към Джак:

— Нещо да съм пропуснала?

— Според мен не — сви рамене Джак. — Неяснота може да има единствено за времето, когато Майк не е бил на етажа…

— Прав си — кимна Лори и отново се извърна към младежа: — Карл каза, че на два пъти е ходил в тоалетната, но преди това ти се е обаждал… Ти по същия начин ли постъпваш?

— Абсолютно — кимна Майк. — Често става така, че долу сме само двамата. Единият трябва да остане и да пази входа.

— А снощи дълго ли те нямаше?

— Не повече от обикновено. На два пъти отскочих до тоалетната, половин час бях горе да хапна… Дежурството беше спокойно, вече ви казах това.

— А санитарите? — попита Лори. — Навъртаха ли се наоколо?

— Не — отвърна Майк. — Обикновено почистват още вечерта и се прибират горе. Викаме ги само в извънредни случаи…

Лори не успя да измисли нови въпроси и пусна в ход очарователната си усмивка.

— Благодаря ти, Майк — рече тя.

— Пак заповядайте — сви рамене младежът.

Младата жена се насочи към вратата, после рязко спря и се обърна:

— А случайно да си зърнал тялото на Франкони?

Майк се поколеба за миг, после утвърдително кимна с глава.

— При какви обстоятелства?

— Обикновено поемам дежурството от Марвин — лаборантът от вечерната смяна — отговори младежът. — Той ме запознава със състоянието на нещата. Снощи беше доста възбуден от шумотевицата около Франкони — роднини, полиция и всичко останало… Заведе ме да ми покаже трупа.

— И той беше в камера 111?

— Да.

— Имаш ли представа по какъв начин би могъл да изчезне този труп, Майк?

— Никаква — въздъхна младежът. — Освен да си е тръгнал сам… — По устните му пробяга бегла усмивка, заменена от очевидно смущение: — Извинявам се… Човек не бива да се шегува с тези неща. Общо погледнато, аз съм объркан колкото всички останали… Единственото, което зная, е, че бяха изнесени два трупа, със съответните документи.

— Не видя повече трупа на Франкони, след като ти го показа Марвин, така ли?

— Не, разбира се. Защо ми е да го гледам повече?

— Прав си — кимна Лори. — Случайно да знаеш къде са шофьорите на катафалките?

— Горе, в столовата. Винаги стоят там…

Тръгнаха към асансьорите. Влязоха в кабината и Лори забеляза, че Джак е готов да заспи прав.

— Изглеждаш уморен — подхвърли тя.

— Нищо чудно, защото наистина съм уморен — отвърна той.

— Защо не се прибереш?

— И тъй и тъй вече съм тук, по-добре да му видя края…

Яркото луминисцентно осветление в столовата ги принуди да присвият очи. Седнали в близост до автомата за закуски, Джеф и Пийт хрупаха чипс и прелистваха вестници. Бяха облечени в сини и доста измачкани работни комбинезони, на ръкавите, на които личаха емблемите на Болнично-клиничната корпорация. Косите и на двамата бяха стегнати в конски опашки. Лори се представи, поясни защо се интересува от изчезналия труп и ги попита дали снощи са забелязали нещо необичайно, особено около докараните от тях трупове.

Шофьорите си размениха кратки погледи, инициативата пое Пийт:

— Моят беше на парчета — рече той.

— Нямах предвид състоянието на труповете — поясни Лори. — Интересува ме нещо необичайно в работната среда. Непознати лица, странни действия…