Робин Кук - Хромозома 6

— Вашата реакция ме тревожи — сухо отбеляза Зигфрид.

— Надявам се, че не сте допуснали тук Степълтън и приятелите му — с усилие рече Реймънд.

— Разбира се, че не — кимна комендантът.

— А може би трябваше да го сторите — въздъхна гостът. — Така щяхме да се разправим с тях веднъж и завинаги. Джак Степълтън представлява огромна опасност за програмата ни. Имате ли възможност да отстраните този човек тук, в Зоната?

— Има, разбира се — отвърна с усмивка Зигфрид. — Просто ще предадем имената на групата на министъра на правосъдието, или на министъра на вътрешните работи, заедно с една внушителна сума в брой. Реакцията им ще бъде бърза и едновременно с това дискретна. Правителството на тази страна е готово да отстрани всяка заплаха срещу кокошката, която му снася златни яйца. Достатъчно е да се оплачем, че тези хора пречат на работата на „ГенСис“…

— Значи, ако се върнат, ще е по-добре да ги пуснете — отбеляза Реймънд.

— А ще ми кажете ли защо?

— Помните ли Карло Франкони? — отвърна с въпрос Реймънд.

— Нашият пациент?

Реймънд кимна с глава.

— Естествено, че го помня…

— Е, от него започна всичко — въздъхна Реймънд и започна да разказва заплетената история.

— Сигурно ли е това? — попита Лори, спряла подозрителен поглед на голямото кану, полуизтеглено на брега. Беше издълбано от един голям ствол, над мястото за пътниците беше опънато брезентово платнище. Отзад стърчеше стар извънбордов мотор, очукан и в доста окаяно състояние. Ако се съдеше по мазните отблясъци на водата около него, той положително изпускаше масло.

— Собственикът твърди, че два пъти на ден пътува до Габон — отвърна Джак. — На разстояние два пъти по-голямо от Кого.

— Колко наем плати? — обади се Натали. Преговорите между Джак и собственика на лодката продължиха почти половин час.

— Малко повече от очакваното — призна той. — Преди два дни някакви клиенти наели едно кану и не се върнали. Това вдигна цената…

— Повече от стотачка, или по-малко? — пожела да узнае Уорън, който също не беше впечатлен от външния вид на плавателното средство. — Ако е повече, значи си се минал…

— Хайде да прекратим този разговор! — отсече Джак. — Ако лодката не ви вдъхва доверие, веднага можете да се оттеглите…

Възцари се мълчание, членовете на компанията се спогледаха.

— Не съм кой знае какъв плувец — призна с въздишка Уорън.

— Уверявам те, че няма да се наложи да се намокриш — рече Джак.

— Тогава да тръгваме — склони чернокожият младеж.

— Дамите? — попита Джак и огледа двете си спътнички.

Натали и Лори неохотно кимнаха с глави. Обедното слънце немилостиво прежуряше. Дори тук, на брега, въздухът беше напълно неподвижен и тежък за дишане.

Джак настани жените на кърмата, за да се вдигне носа, после направи знак на Уорън и двамата започнаха да тикат пирогата по песъчливия бряг. Не след дълго тя се плъзна във водата, мъжете скочиха вътре и започнаха да гребат. На двадесетина метра от брега Джак се премести при извънбордовия мотор на кърмата и натисна ръчната помпа за подкачване на гориво, монтирана директно на резервоара. Като дете живееше край малко езеро в Средния запад и знаеше всичко за лодките и извънбордовите мотори.

— Това кану е много по-стабилно, отколкото изглежда — отбеляза Лори. Корпусът почти не се клатеше, въпреки резките движения на Джак.

— И дъното е сухо — добави Натали. — Много ме беше страх, че ще тече…

Уорън запази мълчание. Беше се хванал за борда, кокалчетата на ръката му белееха от напрежение.

За изненада на Джак моторът запали още на второто дърпане. Пирогата се втурна напред с неподозирана пъргавина. Поеха на изток, ветрецът в лицата им беше истинска манна небесна.

Бяха пристигнали в Акальонг по-бързо от очакваното, въпреки доста по-разбитата пътна настилка след отклонението за Кого. Движение нямаше, ако не се брои един невероятно претъпкан с хора микробус, който срещнаха на няколко километра от крайната си цел. Дори на покрива му се бяха покатерили два-трима души, стиснали парапетите на багажника с всичка сила.

Видът на Акалъонг предизвика усмивки по лицата на пътешествениците. Отбелязан на картата с плътния черен кръг, с който се маркираха големите градове, той се оказа една махаличка с шепа бетонни постройки, повечето, от които бяха мръсни кръчми и занемарени хотелчета. На входа на този „град“ имаше бетонна караулка с навес и плетени столове, върху които се бяха проснали няколко души с раздърпани униформи. Очите им равнодушно проследиха микробуса, никой не направи опит да го спре.