Робин Кук - Хромозома 6

Веднага след летището зърнаха океана. Бреговата ивица беше покрита със ситен пясък, облизван от малки, зеленикави вълни.

Малко по-нататък минаха покрай недовършена бетонна постройка, от която стърчеше ръждясало арматурно желязо. Джак попита какво е било предназначението й.

— Трябваше да бъде хотел — отвърна Артуро. — Но се оказа, че няма нито туристи, нито пари…

— Лоша комбинация, когато става въпрос за бизнес — кимна Джак.

Естебан пое ролята на гид и започна да им показва различните забележителности край пътя. Джак попита Артуро колко дълго ще пътуват.

— Десетина минути, не повече — отвърна едрият африканец. — Разбрах, че си работил за „ГенСис“…

— Три години — кимна Артуро. — Но вече не. Управителят е лош човек. Предпочитам да си стоя в Бата. Късметлия съм, че имам работа…

— Искаме да обиколим съоръженията на „ГенСис“ — сподели Джак. — Как мислиш, дали ще имаме проблеми?

— Не ви ли очакват? — учудено го изгледа Артуро.

— Не, посещението ни е изненада за тях…

— Значи може и да имате проблеми — поклати глава Артуро. — Те не си падат по гостите… Ремонтираха единствения път до Кого, но му сложиха бариера. Там дежурят войници, двадесет и четири часа в денонощието…

— Охо! — подсвирна Джак. — Работата изглежда дебела… — Не беше очаквал забранени зони, надяваше се да стигнат до Кого без никакви проверки. Там вече щеше да мисли как да проникне в болницата и лабораториите на „ГенСис“…

— Когато Естебан ми съобщи за планираната визита в Кого, аз реших, че имате официална покана — подхвърли Артуро. — По тази причина не му казах нищо за бариерите…

— Разбирам — кимна Джак. — Грешката не е твоя… А дали войниците няма да ни пропуснат срещу известна сума в брой?

Артуро го стрелна с поглед и сви рамене:

— Не знам… На тях им плащат доста повече, отколкото на онези от редовната армия.

— На какво разстояние от града е този пропускателен пункт? — зададе поредния си въпрос Джак. — Възможно ли е да го заобиколим през джунглата?

Артуро очевидно беше озадачен от внезапната промяна в тематиката.

— Далече е — отвърна с нарастващо притеснение той. — Най-малко пет километра. А придвижването през джунглата е трудно и опасно…

— Това ли е единството шосе?

— Да.

— От картата разбрах, че Кого е на брега на морето — подхвърли Джак. — Не можем ли да стигнем дотам с лодка?

— Сигурно — сви рамене Артуро.

— А къде може да се намери лодка?

— В Акальонг — отвърна Артуро. — Там има много лодки, които правят връзка с Габон.

— Ще можем ли да наемем някоя от тях?

— Защо не — сви рамене Артуро. — Стига да предложите добри пари…

Навлязоха в центъра на Бата. Улиците бяха изненадващо широки, с по три платна във всяка посока. Но занемарени и отдавна непочиствани от боклуци. Превозни средства се срещаха рядко, но в замяна на това пешеходците бяха в изобилие. Сградите бяха ниски, на един или два етажа, изградени от бетон.

Скоро стигнаха южния край на града и асфалтът свърши. Поеха по неравен черен път, изпълнен с локви от неотдавнашния проливен дъжд.

Хотелът се оказа грозна двуетажна сграда от гол бетон, от покрива, на която стърчаха ръждясали железа — за евентуалните надстройки, фасадата някога трябва да е била синя, но сега боята беше избеляла и на места напълно олющена.

Посрещна ги цяла орда дечурлига, изскочила от главния вход. Представянето отне доста време, тъй като всички държаха да стиснат ръцете на новодошлите. Оказа се, че първият етаж е зает от няколко многолюдни семейства, всички роднини помежду си. Вторият етаж беше заделен за евентуалните гости.

Стаичките бяха малки, но чисти. Подредени в предната част на сградата, до тях се стигаше по широка, извита под формата на подкова веранда, свързана със задния двор посредством дървено стълбище. В двата й края имаше общи тоалетни с душ.

Джак остави багажа си, огледа с одобрение мрежата против комари над необичайно тясното легло, после излезе на верандата. Лори се появи от съседната стая, двамата се облегнаха на парапета. Гледката във вътрешния двор беше доста любопитна — комбинация от бананови дървета, стари автомобилни гуми, голи деца и кокошки.

— Е, не е като в „Четирите сезона“ — подхвърли Джак. — Много е очарователно даже — усмихна се Лори. — Харесва ми. Особено след като открих, че в стаята ми няма никакви буболечки…

Собствениците на хотела — зетят на Естебан Флоренико и съпругата му Челестина, бяха се приготвили като за сватба. Основното блюдо на отрупаната с храна маса беше някаква местна риба, изпечена в дебело назъбено листо от растение на име „маланга“. За десерт поднесоха пудинг, гарниран в изобилие с екзотични плодове. За доброто храносмилане на гостите значително допринесе ледената камерунска бира.