Робин Кук - Хромозома 6

Кевин понечи да се измъкне навън, но мускулите му отказаха да се подчинят. Никога не се беше изявявал като герой, а този нощ едва ли беше най-подходящата за пръв опит.

— Какво има? — попита Мелани.

— Нищо — промърмори той и с изненада установи, че някъде дълбоко в душата му се появява куражът. Приведен напред, той предпазливо се насочи към изхода на пещерата, огрян от лунните лъчи.

Запита се дали да върви бавно, или да вземе разстоянието до кануто на един дъх. Вродената му предпазливост се сблъска с безумното желание нещата да приключат час по-скоро. Предпазливостта победи и той тръгна напред с малки, безшумни стъпки. При всяко проскърцване на скалата под подметките му, той изкривяваше лице в болезнена гримаса и се заковаваше на място. В ушите му имаше място единствено за гръмкото хъркане на създанията около него.

Едно от животните в близост до входа се размърда, сухите съчки под тялото му остро изпукаха. Кевин се закова на място с разтуптяно сърце. Но бонобото спеше дълбоко, въздухът излиташе от ноздрите му с остро свистене. Лунната светлина беше достатъчна, за да се виждат проснатите наоколо животни. Гледката беше достатъчно стряскаща, за да го закове отново на място. След една пълна минута на парализиращ страх, Кевин възобнови придвижването си към свободата. Влажният дъх на нощната джунгла започна да заменя вонята на животните. Но облекчението му се оказа кратко.

Оглушителният тътен на поредната гръмотевица, последван от тропически порой, почти го принуди да изгуби равновесие. Размаха ръце и успя да се задържи прав с цената на върховни усилия. Замалко не настъпи едно от животните, хъркащо на сантиметри от него.

Оставаха му три-четири метра, вече виждаше тъмните храсталаци в подножието на скалата. Нощните звуци на джунглата станаха властни, почти поглъщайки хъркането на стадото.

Нещастието се стовари върху него точно в мига, в който спря, за да обмисли най-безопасния начин за спускане по почти отвесната скала. Една ръка го сграбчи за глезена, сърцето се качи в гърлото му. Почти изкрещя от болка, стегнат в стоманената хватка на невидимите пръсти. От очите му бликнаха сълзи. Първото нещо, което видя, беше собственият си часовник, проблясващ върху косматата ръка на Бонобо номер едно.

— Тада! — изкрещя звярът, скочи на крака и рязко го дръпна към себе си. За щастие на Кевин площадката беше покрита с дебел пласт сухи листа, които омекотиха падането му. Стовари се върху тях странично, върху лявото си бедро.

Крясъкът на Бонобо номер едно събуди и останалите животни. Настана краткотрайна суматоха, после бонобите очевидно разбраха, че не ги заплашва нищо конкретно и бавно започнаха да се успокояват, Бонобо номер едно пусна глезена на Кевин и сграбчи ръката му. Вдигна го във въздуха със смайваща лекота. Държеше го само с едната си ръка, при това протегната напред.

От устата му излетя бърза канонада от гневни звуци, а Кевин не беше в състояние да стори нищо друго, освен да се мръщи от острата болка.

Тирадата скоро се прекрати, Бонобо номер едно направи няколко крачки по посока на малката пещера и буквално запрати Кевин във вътрешността й. После изръмжа нещо и се тръшна на постелята си.

Кевин успя да заеме седнало положение. За втори път падна на левия си хълбок, прониза го остра болка, след това цялата лява половина на тялото му изтръпна. Допълнителна награда за усилията му бяха една изкълчена китка и дълбока драскотина на лакътя. Отчитайки факта, че беше прелетял във въздуха поне два-три метра, той стигна до заключението, че се е отървал леко…

Вътрешността на пещерата се изпълни от нови крясъци. Вероятно Бонобо номер едно продължаваше да се гневи, но Кевин не можеше да го види в мрака. Опипа лакътя си, пръстите му попаднаха на нещо лепкаво, вероятно кръв.

— Кевин, добре ли си? — прошепна Мелани.

— Точно толкова, колкото може да се очаква — горчиво промърмори той.

— Слава Богу! Какво стана?

— Не знам — въздъхна той. — Мислех, че ще се справя. Почти бях стигнал до изхода…

— Ранен ли си? — попита Кандис.

— Малко… Но мисля, че нямам нищо счупено…

— Изобщо не видяхме какво стана — промълви Мелани.

— Моят двойник малко ми се поскара — поясни Кевин. — Или поне аз мисля, че беше така. После ме хвърли обратно. Радвам се, че не се строполих върху някоя от вас…

— Съжалявам, че те подтикнах — въздъхна Мелани. — Предполагам, че твоето предложение беше по-разумно…

— Радвам се да го чуя — отвърна Кевин. — Но трябва да призная, че почти бях успял…