Робин Кук - Хромозома 6

— Така ли мислиш? — разтревожено го изгледа Зигфрид.

— Нямам никакви съмнения — тежко въздъхна Бъртрам. — От доста време насам се питам защо се разделиха на две групи. Подозренията ми, че това се дължи на недостига на женски, за съжаление се потвърждават. Мъжкарите просто се бият за спечелването на някоя самка…

— Това е ужасно! — поклати глава Зигфрид.

— Не ужасно, а нетърпимо! — отсече Бъртрам. — Не вземем ли спешни мерки, цялата програма ще хвръкне по дяволите!

— Но какво можем да направим?

— Преди всичко да запазим нещата в пълна тайна! — решително тръсна глава Бъртрам. — Ако случайно получим заповед за улов на 60 и 67, ще действаме според ситуацията. Второ, веднага пристъпваме към прибиране на животните в Центъра — нещо, за което настоявам отдавна. Само по този начин ще предотвратим по-нататъшната касапница. Поставени в отделни клетки, бонобите не могат да се избиват, нали?

Зигфрид бе принуден да признае, че доводите на белокосия ветеринарен доктор наистина са железни. Той самият бе привърженик на идеята за отглеждане на приматите на свобода, но това време очевидно беше отминало.

— Кога трябва да ги приберем според теб?

— Веднага! — отсече Бъртрам. — Утре на разсъмване ще бъда готов с екип от проверени гледачи. Изпращаме ги на острова, където започват да отстрелват животните с уповайщи стрелички. Ще ги превозваме на партиди, само нощем. Междувременно аз ще им подготвя място в Животинския център.

— Значи трябва да изтегля войниците от понтона — промърмори Зигфрид. — Иначе току виж започнали да стрелят по гледачите…

— Поначало не трябваше да ги пращаш там — въздъхна Бъртрам. — През цялото време се страхувах, че може да гръмнат някое бонобо — ей така, за спорт…

— А кога ще информираме шефовете на „ГенСис“ за операцията? — попита Зигфрид.

— След приключването й! — отсече Бъртрам. — Едва тогава ще сме наясно колко животни са убити. Може би ще се наложи построяването на отделна секция за съхранение на живите.

— За това ще ни трябва разрешение — поклати глава Зигфрид.

— Естествено — кимна Бъртрам и се изправи. — Добре, че все пак изпълни искането ми да прехвърлим на острова известно количество клетки…

Реймънд се чувстваше доста добре. Нещата най-сетне започваха да се оправят. Стана от леглото почти в девет и малко по-късно позвъни на доктор Уолър Андерсън. Освен неговото съгласие да се присъедини към програмата, имаше и двама клиенти, готови с първоначалните вноски. Те щяха да отлетят за Бахамските острови веднага след превеждането на парите, там им предстояха вземане на проби от костен мозък.

Някъде около обед се обади доктор Алис Норууд — същата, която имаше кабинет на Родио Драйв в Бевърли Хилс. Новините бяха отлични: Алис бе успяла да привлече за програмата трима известни лекари с голяма клиентела, готови незабавно да се включат. Практиката им предполагаше богат урожай — единият имаше кабинет в Сенчъри Сити, вторият в Брентууд, а третият — в Бел Ер. Алис беше убедена, че потокът от клиенти ще бъде изключително пълноводен, тъй като на Западното крайбрежие се наблюдаваше силен интерес към услугите, предлагани от Реймънд.

Най-доволен беше обаче от един друг факт: не му се обади никой от хората, които не желаеше да чува. Нито Вини Доминик, нито доктор Даниел Левиц. Мълчанието им означаваше само едно: бъркотията около Франкони най-сетне бе започнала да отшумява.

В три и половина на вратата се позвъни. Дарлийн вдигна домофона и с плачлив глас съобщи, че колата е долу и го чака. Реймънд я взе в прегръдките си и леко я потупа по гърба.

— Следващият път със сигурност ще те взема — обеща той.

— Наистина ли?

— Поне ще се опитам…

Реймънд нямаше власт над служебните полети на „ГенСис“ и до този момент бе успял да вземе Дарлийн само на едно от посещенията си в Кого. Във всички останали случаи частният самолет на компанията летеше пълен до отказ — първо до Париж, а след това до Бата. На връщане кацаха за дозареждане и в други европейски градове. Обеща да се обади веднага след като пристигне и понесе сака си надолу по стълбите. Качи се в чакащата го лимузина и с облекчение се отпусна на удобната кожена седалка.

— Желаете ли да включа радиото, сър? — почтително се обади шофьорът.

— Разбира се, защо не? — кимна Реймънд и усети, че вече започва да се наслаждава на промяната.

Прекосяването на градския център беше най-трудната част от пътуването. После стъпиха на магистралата Уест Сайд, скоростта видимо се увеличи. Движението беше доста оживено, но без задръстванията, характерни за пиковите часове. Същото беше положението и на моста „Джордж Вашингтон“, който успяха да прекосят почти, без да спират. Пристигнаха на летището в Титърборо за по-малко от час.