Робин Кук - Хромозома 6

— Значи си спокоен, така ли? — изгледа го Уорън.

— Да. И изгарям от нетърпение да тръгнем.

Отбиха се в едно ателие за бързи снимки, след което Уорън, Лори и Натали поеха към посолството на Екваториална Гвинея.

Джак скочи в едно такси и даде адреса на Университетската болница. Слезе пред главния вход и се насочи към лабораторията на професор Питър Мейловар. Както обикновено, възрастният патолог беше приведен над микроскопа си. Джак почтително го изчака да вдигне глава.

— А, доктор Степълтън — изправи гръб старецът. — Радвам се да ви видя. Чакайте да потърсим онази ваша проба…

В лабораторията цареше пълен безпорядък. Навсякъде се търкаляха книги, медицински списания и стотици лабораторни стъкълца с най-различни проби. Кошчетата за боклук бяха препълнени, но професорът беше твърд противник на почистването, твърдейки, че отлично се справя с хаоса.

Откри пробата на Джак с изненадваща бързина. Оказа се, че я беше заделил върху корицата на някакъв наръчник по ветеринарна патология. Дългите му пръсти сръчно я пъхнаха под обектива на микроскопа.

— Предложението на доктор Озгуд се оказа изключително разумно — промърмори той докато нагласяше фокуса. Ръката му се пресегна и разтвори наръчника на предварително отбелязаната страница: — Вижте какво е мнението на доктор Хамърсмит, нашият ветеринарен патолог…

Джак пое дебелата книга и сведе поглед към цветната снимка върху една от страниците. На нея беше запечатан чернодробен срез с позната на вид гранулома.

— Абсолютно същата е — добави Мейловар и се отмести.

Джак се приведе над окуляра. Пробите действително изглеждаха еднакви.

— Отдавна не ми бяхте носили толкова интересен срез — подхвърли възрастният патолог и отметна кичур бяла коса от челото си. — Както можете да се уверите от справочника, става въпрос за бактерия, наречена хепатоцистоза.

Джак се изправи, в очите му се четеше недоумение. За пръв път чуваше за съществуването на подобен микроорганизъм.

— Рядко ли се среща? — попита той.

— Изключително рядко, особено, ако имаме предвид лабораторията на градската морга — кимна професорът. — Хепатоцистозата се среща само у приматите, при това у онези от тях, които населяват Стария свят… Имам предвид различните маймунски видове, които обитават Африка и Югоизточна Азия. Тя е абсолютно непозната за Новия свят и никога не е срещана у човека…

— Никога ли? — вдигна вежди Джак.

— Ами поне аз не помня такъв случай — въздъхна Мейловар. — А вие добре знаете, че през дългия си живот съм се натъквал на какви ли не паразити… Доктор Озгуд също не се е натъквал на подобно нещо, а той се занимава само с това. Прибавим ли неговия опит към моя, спокойно можем да обявим, че този микроорганизъм не се среща у човека… Естествено, това може би не е така в други райони на света, но съм сигурен, че и там вероятността от присъствие на хепатоцистоза в човешкия организъм ще се приеме като сензация… Изразено с конкретни цифри това означава един-два случая в целия свят…

— Много съм благодарен за помощта ви — промърмори Джак. Умът му вече се беше заел да обработва тази изненадваща информация. Тя представляваше далеч по-убедителен аргумент в полза на тезата за ксенотрансплантация, отколкото пътуването на Франкони до Африка.

— Мисля, че това е интересна тема за някой от следващите семинари — обади се Мейловар. — Ако проявявате интерес, обадете ми се…

— Да, разбира се — кимна разсеяно Джак.

Напусна лабораторията, озова се на улицата и с бърза крачка се насочи към Патологическия център. Откриването на чернодробен паразит от маймуна у жител на Новия свят наистина беше изключително тежък аргумент. Но в същото време ДНК-анализите на Тед Линч даваха доста озадачаващи резултати. На всичкото отгоре този черен дроб не показваше никакви признаци на възпаление, въпреки отсъствието на лекарства за потискане на имунната система. Единственото сигурно нещо в тази история беше нейната пълна абсурдност.

Влезе в Центъра и се качи директно в ДНК-лабораторията. Възнамеряваше да притисне Линч с надеждата да получи някакво разумно обяснение на всичко това. Беше сигурен, че проблемите му се дължат на недостатъчните познания в областта на ДНК-тестовете. Тази нова наука се развиваше с такива темпове, че човек трябва да чете постоянно, за да бъде в крак…

— Господи, Степълтън, къде се губиш?! — посрещна го с нетърпеливо недоволство Тед Линч. — Скъсах се да те търся, но се оказа, че никой не те е виждал!