Робин Кук - Фатално лекарство

— Не — сви рамене Ван Слайк.

— Казаха ми, че пушенето е забранено в цялата болница — ухили се детективът и му поднесе кутията. Ван Слайк се поколеба за момент, после се пресегна, взе една пура и се наведе над пламъчето на запалката.

— Чух, че сте се бил приятел с Ходжис — подхвърли Калхоун.

— Беше ми като баща — кимна Ван Слайк и доволно издуха дима през ноздрите си: — Дори повече от баща…

— Сериозно?

— Ако не беше той, никога нямаше да завърша колеж — продължи другият. — Даваше ми работа в къщата си, често оставах да преспя и сме си говорили надълго и нашироко… Докато със собствения си баща имах сериозни проблеми…

— Така ли? — подхвърли Калхоун, решил че кратките въпроси са добър стимул за събеседника му.

— Баща ми беше голям мръсник — промърмори Ван Слайк, закашля се от пурата и сподавено добави: — Пребиваше ме от бой…

— Защо?

— Почти всяка вечер се прибираше пиян и ме използваше като боксов чувал. Мама не можеше да ми помогне, по простата причина, че той пребиваше и нея…

— А вие двамата не се ли съюзихте срещу този терор?

— Не, мамка му — горчиво промълви Ван Слайк. — Тя постоянно го защищаваше и дори твърдеше, че той ме обича и именно затова ме бие…

— Нещо ми се губи смисълът… — проточи Калхоун.

— На всеки му се губи — язвително отвърна Ван Слайк, после спря подозрителен поглед върху лицето му: — Всъщност, защо по дяволите, ме разпитвате?

— Проявявам интерес към смъртта на Ходжис — кротко отвърна Калхоун.

— След всичкото това време?

— А защо не? — отвърна с въпрос детективът. — Вие например не искате ли да знаете кой го е убил?

— Какво като зная? — сви рамене Ван Слайк. — Да не би да очаквате, че ще отида да му видя сметката? — Направи опит да се разсмее, но отново се закашля.

— Май не сте любител на пурите, а? — подхвърли Калхоун.

Ван Слайк поклати глава и продължи да кашля. Лицето му почервеня, краката му се насочиха към близкия умивалник. Когато се върна, поведението му беше друго.

— Мисля, че си побъбрихме достатъчно — отсече той. — Затрупан съм с работа, проклетите легла трябва да бъдат поправени веднага.

— В такъв случай си тръгвам — надигна се от пейката Калхоун. — Имам си едно основно правило: никога да не се натискам там, където съм нежелан. Надявам се, че някой друг път пак ще си поговорим…

— Ще видим — неопределено отвърна Ван Слайк.

Детективът напусна приземието, излезе от сградата и се насочи към центъра по рентгенология оттатък паркинга. Подаде една от картичките си на рецепцията и помоли да бъде приет от доктор Кантор.

— Имате ли насрочена среща? — попита момичето оттатък гишето.

— Не. Предайте му, че искам да го видя във връзка с доктор Ходжис.

— Доктор Денис Ходжис? — погледна го изненадано служителката.

— Същият — кимна Калхоун и махна с ръка към чакалнята: — Ще седна ей там, на едно от креслата…

В продължение на десетина минути оглеждаше вътрешното разположение на просторното фоайе. Тъкмо започна да го харесва и към него пристъпи матрона със строго лице и още по-строга униформа в бяло. Той покорно се изправи и изпълни заповедта й да го последва.

— Разбрах, че искате да говорим за доктор Денис Ходжис — посрещна го на крака доктор Кантор.

— Точно така.

— И за какво по-точно?

— Ще разрешите ли да седна? — невинно го погледна Калхоун.

Кантор махна към един от столовете срещу писалището, без да си направи труда да вдигне купчината медицински журнали, които покриваха седалката. Детективът ги премести и с невъзмутимо лице поиска разрешение да запали.

— Само ако почерпите и мен — внезапно се ухили Кантор. — Уж не пуша, но никога не отказвам авантата…

Запалиха, после Калхоун съобщи, че е нает да открие убиеца на Ходжис.

— Не ми се говори за тоя мръсник! — отсече Кантор.

— Мога ли да попитам защо?

— А защо трябва да говоря?

— Отговорът е очевиден: за да бъде наказан престъпникът…

— Според мен трябва да му дадат медал, защото ни отърва от една гнида!

— Бях информиран, че имате лошо мнение за покойния — невъзмутимо рече Калхоун.

— Меко казано — язвително се ухили Кантор.

— Бихте ли се пояснили?

— Този тип беше известен с пълното си пренебрежение към проблемите на околните…

— Имате предвид всички околни, или само лекарите?

— Главно лекарите — кимна Кантор. — Пет пари не даваше за тях, мислеше единствено за болницата като институция, но без да включва персонала. Отне ни без колебание рентгенологията и патологията, докара ни едва ли не до просяшка тояга. И трябва да ви кажа, че всички до един искахме да се пръждоса по дяволите…