Кетрин Куксън - Годината на девствениците

Те се смееха, когато Маги донесе кафето. Тя не реагира. Те отново се смееха, когато в стаята влезе Стивън и като видя гостенина, възкликна:

— О, ти си голям черен мъж!

Харви, който знаеше всичко за състоянието на Стивън, отговори:

— А ти не си ли голям бял мъж и то хубав, на всичко отгоре.

Те продължаваха да се смеят, когато заедно разгледаха увеселителната тента с килима с розов кант, гирляндите от цветя, висящи от стълб на стълб… Но смехът и разговорите секнаха, когато на прага, като прецъфтяло цвете, се появи Уини.

Случи се така, че най-близо до нея, на шест крачки, беше Харви и тъй като никой от останалите не проговори, нито продължи да върви, той тръгна напред и като застана пред нея, протегна ръка и с тон, какъвто през целия си живот тя не беше чувала във Фелбърн, каза:

— Трябва да ви се извиня, мисис Коулсън, за неочакваното ми присъствие на този специален за вас ден. — Плътният му глас се сниши дотолкова, че само тя можеше да го чуе и той добави: — Ако моето присъствие тук ви кара да се чувствате неудобно, аз ще си тръгна, защото не бих желал да ви притеснявам, особено на този ден.

Тя премигваше бързо. Насреща й беше Фло, с каменно изражение на лицето и очи, в които прозираше заплаха, която тя не можеше да пренебрегне. Но дори и да нямаше нищо заплашително, щеше да й бъде трудно да накара това необикновено създание да си тръгне. Тя беше така устроена, че сега си задаваше въпроса: как стана така, че тяхната Фло се хареса на мъж като този, нищо че беше черен, защото в него имаше нещо, не само във фигурата и погледа, и този негов глас, а просто имаше нещо. И тя не се изненада, когато се чу да казва:

— Аз… аз въобще не се притеснявам. А трябва ли?

Когато той взе ръката й и я стисна здраво, но внимателно, тя не можа да определи новото чувство, което изпита към сестра си, защото никога през живота си досега не беше изпитвала ревност от нея…

След посещението до увеселителната площадка, изглежда някакво чувство на веселие обхвана цялата къща.

Точно в дванайсет часа Дон, издокаран за началото с изключение на сивия си цилиндър, изтича през страничната врата към задната част на къщата до жилището на Джо. И когато минаваше край един от малките прозорци още от самото построяване на къщичката, той направи крачка назад и наклони глава на една страна, защото там коленичил до стола, стоеше Джо и очевидно се молеше.

Джо или видя сянката до прозореца, или усети, че има някой, защото бързо повдигна главата си и двамата за секунда се гледаха очи в очи.

Влязъл в стаята, Дон тихо каза:

— Притесняваш ли се за нещо, Джо?

— Не, не.

— Но ти… а…

— Да, молех се. Не се ли молиш понякога.

— Никога по обяд. Сигурен ли си, че няма нещо? Както и да е, напоследък не си ходил на църква. Ще те надушат; поне отец Коуди.

— Щом искаш да знаеш, млади момко, току-що се молех за… вас двамата, да бъдете щастливи.

— О, Джо. — Последва тишина и Дон импулсивно прегърна брат си, той го приемаше за свой брат във всяко едно отношение и след като го пусна, каза:

— Казвай какво търсиш по тия места!

— Исках… исках само да се обадя на Анет, да я чуя, да разбера как се чувства, а от къщи нямаше как, нали?

— Давай тогава. — Джо тръгна към съседната стая, която използваше за офис и изчака Дон да влезе вътре, а той отиде в спалнята си. Застана с гръб към вратата и наведе главата си надолу.

От офиса Даниъл говореше по телефона.

— Ти ли си, Сара? Аз съм. Би ли извикала мис Анет за малко на телефона?

— О, мистър Дон, — гласът й долиташе до него като шепот — тя се облича. Тук е мисис Алисън.

— Ало! Кой е? О, Дон, какво има, за бога? Нали знаеш, че няма да ти върви, ако по някакъв начин се свържеш с нея преди сватбата.

— Мислех, че само ако се видим. Хайде, бъдеща бабо, само да я чуя!

— Да не си решил да я оставиш?

Той държеше телефонната слушалка на разстояние от лицето си и се усмихваше широко. Не можеше да си представи, че мама Алисън се шегува. Засмя се високо и каза:

— Да, точно това искам да й кажа. Хайде, само да я чуя.

— Не е хубаво, носи нещастие.

— Днес е щастлив ден.

Настъпи мълчание. В далечината се чу шепот от гласове и тя взе слушалката:

— Нещо лошо ли се е случило, Дон?

— Ни най-малко, скъпа. Просто… просто исках да разбера как се чувстваш.

— О, ужасно, цялата треперя и копнея да те видя. О, Дон, не мога да повярвам, че е толкова близо. — Тя говореше тихо.

— Още един час и ще те видя в църквата.

— Обичам те. Много те обичам.