Елин Пелин: Гераците

Подир вечеря, когато влязоха в стаята да си ленат, той посегна към нея и поиска да я прегърне. Но тя го отстрани тихо, с опрощаеща усмивка, скръбна и загубена.

— Какво искаш от една жена, която не обичаш!

Той се засмя и посегна втори път. Усмивката му беше грозна и цинична. Елка се отдръпна настрана, погнусена от това грубо отнасяне с нея. Но той беше силен и едър. Той я събра на топка в обятията си и я целуваше с влажните си пиянски уста и бръщолевеше мръсни думи, които тя никога не бе чула, които я унижаваха и задушаваха от срам. Тя плачеше и се молеше, тя се блъскаше като уловена риба, тя мислеше, че не е в обятията на своя мъж, а в ноктите на някой гнъсен кошмар, и се чувствуваше осквернена и обезчестена. Но той душеше риданията й в мощните си прегръдки, наслаждавайки се безумно на своето победоносно насилие.

Защо беше дошъл Павел Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглешдаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си. Той скучаеше страшно и не знаеше как да прекара времето си. Дните му се виждаха безкрайно дълги. В къщи го не свърташе, домашните разправии го ядосваха и той не можеше да ги търпи. Денем всички отиваха на работа и селото запустяваше. Само бабички, недъгави и стари, дремеха в дрипите си по пътните сенки или се мяркаха като влечуги към чешмата. Даже децата и кучетата се отмъкваха по нивите.

Над селото трептеше нетърпима душна мараня. Павел седеше на сундурмата пред къщи, вял, тежък, гледаше лениво полето, дето светеше узрялата жътва, шибаше се с една тънка върбова пръчица по ботушите си и се клатеше на стола дълго, неспирно, като дервишин. После той слизаше бавно по стълбите, разхождаше се малко из двора, поглеждаше слънцето, да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство върха на големия бор, пълен с врабчета, излизаше на пътя, поглаждаше още един път слънцето и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора. Там намираше някой пътник или селянин, откраднал се от нивата да пие чаша ракия или да купи тютюн.

Понякога привечер, когато денят се поразхладяваше, Павел излизаше на разходка по полето и отиваше на нивата при жътварите. Там бяха баща му, братята му, жена му и снахите му с всичките дечурлига. Там беше и болничавата Йовка. Тя не работеше нищо, а седеше под сянката на някое дърво, плетеше полилеи от класове и бавеше децата.

— Помози бог! — казваше Павел, като заставаше малко разкрачено в стърнището, огъваше тънката пръчица, която всякога носеше, и се шляпаше по дланта на ръката си.

Десетина момичета загорки, които им жънеха, му отговаряха живо и високо. Петър също му отговаряше от сърце и се спираше да си направи цигара. Ризата му беше мокра от пот. По прашното му лице течеха малки черни поточета. Той снемаше сламената си шапка, избрисваше лицето си, поправяше шарената си риза, да му влезе хлад, и почваше жадно и шумно да пуши, като поемаше навътре края на устата си.

— Ех, че жега бре, плаче нивата, плаче. Рони се онова ми ти жито като сълзи — казваше той и си въртеше погледа по цялата околност, пълна с жътвари, които ту изправяха, ту забиваха ниско глави, сякаш правеха някакви обредни поклони пред лицето на благословената майка земя.

Снахите на Павел жънеха редом със загорките. Елка също. Но тя беше малко поотдалечена, самичка, като че ли изгонена от пъстрия ред, и не вземаше участие ни в разговора, ни в смеха на момите, който избухваше от време на време висок, силен, еклив и отведнаж млъкваше, сякаш пламваше и изгаряше в маранята.

Когато идеше Павел, дъхът й се спираше, сърцето й силно и бързо биеше и неи й се струваше, че то ще изскочи из нагръдките й и ще пръпне из нивата като яребичка. Пред очите й се посипваха ситни искри като звезди и замрежваха погледа й. Тя се изправяше да си почине и поеме дъх, но не поглеждаше мъжа си. Тя усещаше очите на всички устремени към нея и в тоя момент би била радостна, ако се отвореше земята под краката й и я погълнеше.

Две малки момлячета и една стара жена събираха ръкойките, а Божан и Петър връзваха снопите с въжета, които правеше бързо дядо Йордан, като изтръгваше най-дългите сламки от всеки вързан сноп.

Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници.