Елин Пелин: Гераците

Зад гористите върхове на изток се показа слънцето. Големите сенки, които постилаха баирите, и малките, които пълнеха долините, се вдигаха. Потоци светлина рукнаха над полето, изпълниха доловете и преляха над земята. Голямата дворска порта край кръчмата се отвори полека. Из нея с припрян говор излязоха снахите на дядо Герак. Боси, заденати с бели пребрадки на главите и със сърпове в ръце, те бързаха за нивата. Елка излезе последна и тихо притвори портата.

Като видяха Павел, те и трети се спряха изненадани и учудени.

— Я! Това е братец Павел ма! — рече Петровица, като бутна Божаница с лакът.

— Гледай, гледай, гост сме имали, а не знаем — пристъпиха да го здрависат те, като говореха весело.

А Елка застана настрана смутена, изненадана и бледа от вълнение. Малкото и личице бе мило и хубаво под бялата забрадка, чиито краища бяха пуснати свободно. Тъжните и големи очи овлажняха и пригледаха плахо. Тя, като неопитно момиче, не знаеше какво да прави пред тоя човек, когото пазеше в душата и мислите си като мъртвец, в чието възкресение не вярваше. Тя приличаше на гугутка, която, скрита в гора, гледа през гъстата шума как под небето бавно се вие сокол.

— Елке, Елке ма…, я каква си се възправила! Ела му речи добре дошъл де! — викна и шеговито Петровица, която в добри часове ставаше наистина добра.

Елка, чиито боси крака се препънаха от срам, пирде като сянка и подаде ръка на Павел, без да може да продума. Павел и пое ръката тежко, сухо и я погледна със студено лъбопитство. Елка отстъпи настрана, смутена още повече, иобърна лицето си да скрие сълзите си.

— Много сте подранили — рече Павел на снахите си, които стояха пред него и го запитваха това-онова.

Елка гледаше мъжа си отстрани се с тоя поглед на подплашена гугутка, учудено, изпод вежди и не върваше. Струваше и се, че това е сън, който я е лъгал толкова често.

Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син. И добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало, прощаваше всичко и мислеше:

„Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце.“

— Е, ти прощавай, братче Павле, ние да вървим, че денят напредва — рече Петровица, — пратили сме жътварки на нивата, трябва да се бърза. Петър и Божан отидоха на горната нива да връзват ръкойки. Вие с тате се гощавайте тук, каквото бог дал, ние довечера ще се върнем по-раничко.

— Гледайте си работата, како! — рече Павел.

— Невесто, добре е Елка да остане в къщи — обърна се старецът към Божаница.

— Е, нека остане, ако иска. Каквото с нея, така и без нея, не и е много спорна работата — рече със злост Божаница и като се засмя престорено, настави сопнато — Хайде, хайде, че закъсняхме!

И двете етърви, като се успоредиха, обърнаха се назад, метнаха към Елка поглед, пълен с подигравка и завист, и тръгнаха.

Елка остана смутена, повайка поглед към Павел и към баща си, но те и не казаха нищо и тя тръгна след етървите си мълчешком, с наведена глава, и забърза. Краищата на бялата и пребрадка се развяха назад като крилата на гълъб.

Старецът изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник.

Павел проследи с поглед Елка, която се затули в уличката зад реката, стана и като разкърши плещите си, метна очи към полето.

Оттук се виждаше голяма част от селото, тая част, дето течеше селската рекичка, дето Павел толкова обичаше да играе, когато бе малък, и дето посрещаше Елка, когато бе ерген.

Сега селото бе безлюдно и тихо. Само сънни детски гласове и тропот от кола идеха отнякъде. Широкият песъчлив път, който дели селото, разгадените и боклукчиви дворища, червените керемидени покриви, високите върби и орешаци край реката, всичко току-що събудено от новия ден, изглеждаше прясно, радостно, спокойно и доволно от хубавото утро.

Зад селото се ширеше надалече узрялото поле, позлатено от слънцето, украсено с тъмни кичести круши и сливаци, зелени храсталаци, тревисти синури, пълно с работници и жътварки. През полето се виеше път. Павел видя снахите си и жена си кака излязоха от селото и тръгнаха по тоя път. Петровица и Божаница вървяха напред заедно. Далечно след тях вървеше Елка самичка, с наведена глава. Сърпът блестеше в ръцете й и краищата на пребрадката и още трептяха като крилца.

Павел я гледа дълго, дълго, докато тя изчезна зад нивите. Гледаше я той и не чувствуваше нищо, ни жалост, ни мъка, ни любов, ни радост, гледаше я като нещо чуждо, далечно, неинтересно и си мислеше равнодушноКак ли живее тая жена.