Елин Пелин: Гераците

Сега той равнодушно посрещаше жътвата — най-щастливото време за него, което го съживяваше, подмладяваше, повикваше на усилена работа, правеше го могъщ, весел и пъргав като дете. Той пак ставаше по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, но гласът му вече не беше бодър — нямаше сила. Синовете и снахите му не го слушаха покорно като някога, а правеха това, което те сами мислеха за добро. Това обиждаше дълбоко стареца, но той мълчеше и не знаеше кому да се сърди. Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди:

— Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя — ами бавно и с въздишка речеше — Тежък ден ще бъде тоя — може и да вали. Човек не трябва да вярва всякога на утрото.

Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета. В нея, дето с радост и любов бе отчувал децата си, сега нямаше ни радост, ни любов. Нямаше вече какво да го влече и задържа там освен старите му спомени, които не го оставяха, и малките му внучета, които той обичаше да милва и които имаха бели хвъркати душици, както казваше той.

Какво ли ги чака! Какво ли ги чака миличките — мислеше с тъга той и ги гледаше мило и дълго, като че никога не беше ги виждал.

Случваше се, че някоя работа задържаше стареца повече в къщи. Тогава той ставаше неспокоен и му се струваше, че е душно. В тая стая влезе, в оная стая влезе, сякаш търси нещо, и никъде не го сдържаше. Бивало е да го видят отстрана, че приказва нещо сам на себе си и се усмихва. Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак се не явяваха, то и старецът не сядаше редовно. Понякога, когато той си работеше нещо из двора около къщи, някоя от снахите ще го извика от вратата:

— Тате, ела да обядваме, че те чакаме! Ще изстине чорбата!

Но дядо Йордан всякога схващаше някаква подигравка в тия думи и продължаваше да работи, занесен в нерадостни мисли. Тогава чуваше зад гърба си надуто и сърдито дрънкане:

— Кой ти е крив, като не щеш. Стар човек пък се подетенил. Който е гладен, той и неканен ще дойде.

В празник или когато нямаше работа, дядо Йордан пракарваше повече от времето си в затворената кръчва, ключа на която държеше сам той. Той там и нощуваше. В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи, и той можеше спокойно да се предава на своите мисли.

— Какво бях и какво станах! — въздишаше той и дълго и неподвижно седеше на леглото си.

През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се, сякаш търсеше тия зари, и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън.

В къщата на Гераците, па и в цялото села се знаеше и говореше като таинствена приказка-небивалица, че стария Герак има скрити пари. Мълвата изкарваше неговите богатства на няколко хиляди жълтици. Синовете му не вярваха в това — едно, защото беше за невярване, друго, защото баща им имаше дългове. Но хорската мълва дразнеше въображението им. Божаница и Петровица скришом една от друга дебнеха стареца и се мъчеха да открият скривалището на неговото злато. Когато Петър се напиеше, той говореше в кръчвата пред всички:

— Добре прави старецът! Нека ги крие тия пущини. Кога да е, пак тая душа ще пие и ще яде от тях.

Божан, наопаки, като хитър и скритен човек, уверяваше всички, че това е лъжа, че баща му няма нито стотинка готови пари, че тоя имот, който имат, е с пари купуван, че в тая земя са заровени те. Така говореше Божан, но душата му не беше спокойна. Нему се щеше да тури ръка на тия пари и умът му кроеше разни планове.

Понеже старецът държеше ключа на кръчвата сам и сам отваряше и затваряше, когато някой от къщните отиваше в нея по работа, то Божан подозря, че той там крие парите си, и почна да го следи. Често той ще влези при баща си без никаква работа, ще се повайка насам-нататък като сънен, уж търси нещо, ще промърмори на себе си и ще излезе. Старецът не допущаше лоша мисъл или съмнение против сина си, но това негово поведение го дразнеше. Божан усещаше това и хитро се предпазваше. Той ограждаше баща си с особени грижи. Когато старецът бе обиден, страдаше от нещо и дълго не идеше на софрата, Божан отиваше при него и като го гледаше нежно, говореше мазно: