Елин Пелин: Гераците

Дядо Йордан видя, че така не може да върви, и скоро затвори кръчмата. Това не беше лесно за него. Кръчмата той държеше от четиридесет години, с нея бе спечелил пари, в нея се чувствуваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните.

Ако беше си дома Павел — мислеше старият Герак, — тая работа нямаше да бъде така, но кой знае…

Павел беше най-малкият син на дядо Йордан. Той беше пъргав, пресметлив и очоваден човек. Някога баща му възлагаше големи надежди на него. Праща го да се учи до трети клас и всякога, като спомнеше името му пред хората, не изпущаше да каже:

— Както и да е, Павел има образование.

За да не се изхайти, той го ожени още на осемнадесетата му година за най-хубавото момиче в селото. За Елка. Тя беше от бедно семейство, но Павел я обичаше страстно. Тя бе стройна и напета мома, с мъничко смугло личице, с големи жални очи, които гледаха мило и благо. Беше весела и жива и когато запееше на нивата, гласът и кънтеше по цялото поле и хората оставяха жътвата си, да я послушат.

Наскоро след сватбата Павел отиде войник. В казармата го обикнаха, защото беше весел и хубавец и, главно, защото разполагаше с много пари и черпеше кого де види. Там той се разгали и пропи. Службата му се хареса, той не пожела да се уволни и остана свръхсрочно.

Тая негова постъпка огорчи баща му и озлоби братята му. Снахите почнаха да гледат накриво жена му, която живееше при тях и работеше покорно и мълчаливо. Но тогава беше още жива баба Марга. Тя обичаше Елка като свое дете, жалеше я и я покровителствуваше. След смъртта на свекървата младата булка остана беззащитна.

През първите години Павел си дохаждаше често в отпуска. През всичкото това време той пиеше със селяните, караше циганите да му свирят, ловеше бас на големи суми, пееше някакви си мръсни руски песни и на хорото пред всички щипеше булката си за бузите и я караше да не знае къде да се дене от срам. Тя държеше постоянно към земята своите черни угаснали очи и в погледа и се четеже тъга и замисленост, дълбока потайна. Тя никога не се смееше с висок глас, както другите жени в село, а само се усмихваше бледо и сдържано с малките си уста. Тогава бляскаха зъбите и, гъсти, бели красиво криви отстрана, и тя ставаше по-хубава.

След някоя и друга година Павел почна да си идва по-рядко, само на по-големи празници, и то за по два-три дена.

— Не пущат повече — говореше той, — служба!

Той пишеше често на баща си отчаяни писма за пари, оплакваше се от положението си, молеше се и казваше, че ако не му изпратят, той ще се убие.

Старецът бързаше да изпълни желанието му и по цели дни прекарваше в неспокойство.

Снахите и братята му гледаха вече на Павел с истинска завист и омраза. Постоянно говореха за дълговете на баща си, които в последните години бяха нараснали, негодуваха, че те носят всичкия товар на плещите си, и го коряха, че хранят жена му и детето му, а той не иска да знае.

Старецът всякога срещаше Павел с бащинска радост и милостивост, забравяше домашния несговор, прощаваше му всичко и не се отделяше от него. Това още повече ядосваше синовете му, а особено снахите му, но той се преструваше, че не забелязва. Само сутринта, когато отиваше по стар навик в затворената кръчва, хванала паяжина, станала глуха, пуста и тъмна, той дълго време се разхождаше с наведена глава, мислеше ивъздешаше, скрит от всички. Павел разбираше братята си, догаждаше страданията на баща си и се чувствуваше чужд в къщата, дето бе се родил и пораснал, теготеше се и гледаше по-скоро да се махне. Животът на братята му, на баща му, на селяните и на всички тук му се виждаше прост и глупав. Той бе изстинал къмто Елка. Тя му се виждаше грозна неинтересна, той се чудеше в себе си как се е оженил за нея и сълзите, които тя мълчаливо лееше пред него нощем, го ядосваха и му омръзваха.

Една зима той вика Елка да живее в града при него, но скоро я изпрати пак в село. Етървите и от завист я кръстиха гражданката и скарваха ли се малко се ще я прекорят:

— Е, ние сме прости, ние в град не сме живели!

Най-после Павел престана съвсем да си идва. При това той се премести в друг полк, в един далечен крайдунавски град, и никой го не виждаше, и никой нищо не чуваше за него. Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат. Не са знаеше отде идат тия слухове, но те дълго и упорито се мълвяха, растяха и хората им вярваха. В празник, когато Елка отиваше в черква, всички я изглеждаха съжалително и говореха зад гърба и: