Елин Пелин - Гераците

— Късно си дошъл, сине — каза старецът с въздишка и заклати безнадеждно глава. — Баща ти вече няма пари.

Павел пребледня. Полазиха го тръпки като мравки. Баща му не забеляза това. Той бе изненадан и обиден от предложението на сина си. Той гледаше замислен в земята и клатеше глава леко и продължително, като че там заравяше тежките думи, които бе казал.

— Ти сам виждаш, татко, че службата дотегна и на мене. Тя ме развали, аз съзнавам самичък. Сгреших много и пред вас, и пред себе си. Сега искам да поправя грешката и всичката надежда ми е в тебе. Мислех — той ми е баща, ще ми помогне, а ти ми казваш друго.

На стареца му стана жално.

— Колко пари ще ти трябват — попита той.

— Пет хиляди лева…

— Пет хиляди лева! — удиви се Геракът. — Че ти знаеш ли какво нещо са пет хиляди лева?

Старецът се обиди. Той всякога и пред всички открай време криеше, че има пари. Сега нему се стори, че син му го изобличава, като иска такава голяма сума.

— Пет хиляди лева! Пет хиляди лева! — повтаряше той. — Вие мене за милионер ли ме смятате Мога ли да имам аз пет хиляди лева! Че от какво съм ги спечелил?

— Ако ти сам ги нямаш, ще ипотекираш част от имота и ще ги земеш от Земеделската банка. Само ти можеш да ми помогнеш, татко!

— Какво! — пресече го баща му и стана. — Ами какво ще кажат братята ти! Ще допуснат ли те да сторя това Ти не мислиш какво приказваш бе, синко!

— Ако може — каза твърдо Павел и също стана, — ако не може, аз ще се запилея пак в полка и така ще си окапя в службата. Добра стъпка без твоя помощ немога да направя.

Бащата и синът несъзнателно тръгнаха, минаха дола и поеха през стърнищата за село.

Половината от голямото огнено слънце бе паднало зад планинските върхове.

Двамата вървяха успоредно, един до друг, и мълчаха. Павел наблюдаваше как баща му, без да погледне настрана, дръпна края на мустака си и го гризе нервно.

Към село от всички страни се връщаха жътвари, уморени и съсипани от труд и пек. Мъжете вървяха напред с широки крачки, а далече след тях се тътреха жените с изгорени и погроднели лица, задянати с разни товари или с малки деца. Момичетата се опитаха някъде да запеят, но се изсмяха високо и млъкнаха. Полето заспиваше, непожънати ниви, прохладени от вечерта, изправиха класовете си към небето и сякаш дишаха успокоени. Закъснели гълъби, два по два, бързо отлитаха към гората, наситени и благодарни.

Павел и баща му навлязоха в село. Старецът веднага се спря.

— Павле, ти тая работа обмислил ли си добре?

— Ако не съм я обмислил, няма и да ти говоря.

— Хубаво! Тия пари аз ще ти дам, но ми дай дума, че няма да кажеш никому. Нито на братята си.

— Ще мълча!

В това време ги настигна Божан на кон. Той ги погледна подозрително, спря коня, поздрави ги и каза като че ли сърдито:

— Къде сте толкова закъснели?

— Заприказвахме се при кладенеца…

Божан изсумтя неприязнено, бутна коня и ги задмина.

Валеше дъжд. От два дена не можеше да се работи. Полето си почиваше мокро, овлажнелите стърнища бяха изгубили златистия си цвят и бяха потъмнели. Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запарени снопи и гниещи невързани ръкойки.

Божан лежеше в стаята си и не излизаше. Той се оплакваше от настинка. Жена му месеше хляб. Петровица переше под сайванта, а Елка шеташе из къщи. От мрачното време тяхната злост беше изострена, те бяха се карали за нещо и не си приказваха. Йовка седеше на сундурмата с глава подпряна на преградката, гледаше как ситно и полека вали и летеше с крилата на мечтите си в своето тайнствено, добро, неземно царство. Около нея се трупаха децата и играеха със ситни бели камъчета, събирани покрай реката.

На сушина под стряхата Петър поправяше някакво си колело. Той беше гологлав и залисан цял в работата си. Павел седеше на стълбата и препрочиташе десети път писмото, което току-що бе получил. То бе подписано от някоя си Любица, почваше с нежности, написани на развален език, и свършваше със закана Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я чу тебе да узму… Колкото пъти стигаше до тия последни редове. Павел стискаше зъби и ченетата му отстрани шаваха. При все това той изглеждаше доволен и не се насищаше да чете.

Отведнаж из малката врата на на тяхната затворена кръчма излезе баща им и се спря с един страшен вик:

— Е… сега… свършихте и това! Свършихте и това, а?

Лицето му беше тъмнобледо и страшно, очите му бяха широко отворени и косата чорлава. Той почна да се бие по главата и гърдите, като разтваряше широко и отчаяно ръце.