Елин Пелин - Гераците

Павел сядаше на сянка при Йовка. Той сваляше фуражка и се облягаше подпрян на лакът. При това движение лицето му се мръщеше болезнено, като че бе засегната някоя рана на тялото му, и очите му се свиваха от досада и от златния блясък на полето. Йовка му се радваше с детско чистосърдечие и го питаше наивно:

— Чичо, дето си ти, жените госпожи ли са, или селянки?

— Госпожи — отговаряше неохотно Павел.

— И се с чадъри ходят, нали?

— Разбира се.

— Пък ние тук се печем на слънцето.

Павел мълчеше.

— Ами наистина ли има хора, които ядат жаби?

— Швабите и талянците ги ядат.

— Тю — казваше Йовка и се мръщеше погнусено.

Малките, които слушаха с любопитство и с ококорени очи отстрана, се разбягваха с вик, като че между тях падаше жаба, и плюеха.

Павел нямаше желание да говори. Той не бе някогашният весел, жизнерадостен и приказлив Павел. Понеже децата продължаваха да го запитват, той ставаше, повайкваше се празно и се отдалечаваше разсеяно и сънно през стърнищата към ливадите, които бяха покосени и безлюдни.

Той не вървеше ни по пътищата, ни по пътечките, а се край синорите, иззад храсталаците и не му се искаше да среща хора. Ако някой познат или връстник го запиташе как е, добре ли е, кога е дошъл — нему се струваше, че тия въпроси са хитри изследвания, и той отговаряше виновно, пънеше се и не гледаше събеседника си в очите.

Веднъж Павел, като обиколи жътварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на три дъба братя. Там беше тихо, спокойно, сънно и прохладно. Павел дълго лежа по гърба си, затъпен, без никаква мисъл в главата си. Наоколо неуморно и еднообразно свиреха дръгачи. Павел ги слушаше и му се струваше, че той цял се разплесква на тънки металически кръгове, каквито се образуват в тиха вода от хвърлянето на камък, и че наоколо по края на тия кръгове са накацали всички горски щурци и ги дърпат равномерно бързо, разширяват ги, умножават ги и те се въртят и звънтят, звънтят.

В близките храсти се изшумоля. Павел повдигна глава. При кладенеца спря баща му и свали шапка. Беше привечер. Грамадните сенки на дъбовете бяха прехвърлили дола и лежаха на срещните стърнища.

Една гургулица наблиза усърдно и нежно зовеше другаря си.

— Ти тук ли си — каза дядо Йордан с бащинска ласка на сина си. — Аз мислех, че си отишъл вече в село.

— Не ми се оставаше хубавото място — каза Павел, — пък трябва и да съм позадрямал малко.

— Ти не изглеждаш добре. Болен ли си, какъв си?

— А… нищо…

Павел смънка и започна да върти пръстена на пръстите си.

Изглеждаше смутен.

— Дойде си, пък не си весел и страниш, като че сме ти чужди.

Геракът каза това нехайно и шеговито, но в гласа му звучеше болка. Той седна на поляната редом със сина си. Откак беше се върнал, Павел за пръв път остана така насеме с баща си.

— Е, как живееш там, Павле, защо не се прибереш вече да поемеш работа Ето, аз остарях. Скоро ще ида при майка ти… Ти по чужбина. На служба… Каква е тая служба, не знам. Защо ти беше?

Слънцето клонеше да зайде. Вечерта падаше полекичка. И сенките, и светлината, и въздухът бяха станали меки. Бодливите стърнища, полето, покосените ливади, реките, нивята, цялата земя се беше някак разнежила, като че ли невидима божествена милувка бе минала по нея.

Така мека и така нежна беше и душата на стария Герак.

— И какво добро намери по тоя път Нищо. Нито пари спечели, нито нещо за полза в живота си намери. Далеч от нас, кой знае как живееш по градищата Отмиляло ти е всичко от сърцето, отчужди се от земята, дето те е родила и откърмила. Я погледни! Тия ниви и ливади, които виждаш насреща, се са наши. За вас съм ги печелил и на вас съм мислил да ги оставя. Земя хубава, плодородна, мека като душа — едно да посееш, сто се ражда. Е… Но твоите ръце вече се срамуват от ралото!

Геракът говореше меко и укорите му бяха нежни, топли и гальовни. Зад думите му се криеше страшно и скришно желание да бъдат те послушани.

Павел не отговори. Той не погледна баща си в очите, а наведен, късаше бързо и нервно тревата под себе си.

— Е, не мислиш ли вече да се прибереш — попита баща му след дълго мълчание.

— Не! — отговори твърдо Павел. — Моите намерения са други.

— Какви?

— Искам да заловя търговия в града.

— Това е много по-умно, отколкото да киснеш на тая нищо и никаква служба. Само че търговия без капитал не може.

— Аз за това съм и дошъл — каза Павел оживено. — Ти ще ми помогнеш, татко. Искам да отворя магазин, нещо като бакалница, ама по-голяма.