Джеймс Купър - Ловецът на елени

— Не ме разбирай криво, Марч — отвърна с достойнство младият ловец. — Единственото, което смятам аз, е, че да се постъпва тъй е най-добре, стига да е възможно. Отмъщението е присъщо на индианците, а прошката — на белите. Това е всичко. Прощавай, колкото се може повече — ето това е смисълът, и не отмъщавай винаги, когато можеш. Що се отнася до ритниците от единия до другия край на Колонията, мастър Хари — и докато продължаваше, обгарялото лице на Ловеца поруменя, — то беше казано ни в клин, ни в ръкав, защото никой не е възнамерявал и вероятно никой не би се занимавал с подобно нещо. Аз исках да кажа само едно: фактът, че червенокожите скалпират, не оправдава белите да вършат същото.

— Постъпвай с другите тъй, както те постъпват с теб, Ловецо. Пасторите все тая песен пеят.

— Не, Хари. Аз питах за това нещо моравските братя, и то съвсем не гласи така. „Постъпвай с другите тъй, както би искал те да постъпят с тебе“ — ето как гласи според техните думи истинското учение. А хората се ръководят от изопачаването. Моравските братя смятат, че всички колонии правят грешка, като предлагат награди за скалпове и че тия мерки не ще доведат до нищо добро. Повече от всичко друго те забраняват отмъстителността.

— По дяволите твоите моравски братя! — извика Хари и щракна с пръсти. — Те май приличат най-много на квакерите. И ако човек вярва всичко, което му разправят, тогава от милост не би посмял да одере дори и кожата на воден плъх. А къде се чуло и видяло да проявяваш милост към плъховете?

Презрителният тон на Хари предотврати какъвто и да било отговор; той и старецът почнаха отново да разискват своите планове — но вече по-тихо и по-сдушено. Съвещанието продължи до появата на Джудит, която поднесе проста, но вкусна вечеря.

Марч забеляза с известна изненада, че тя постави най-избраните късчета пред Ловеца и че с всички дребни, безмълвни любезности, които бе в състояние да окаже, проявяваше съвсем явно желанието си да му покаже, че го счита за почетен гост. Но свикнал на капризите и кокетството на хубавицата, той не се угрижи много от това откритие и започна да яде с апетит, несмущаван от никакви нравствени задръжки.

Един час по-късно всичко наоколо им се беше променило много. Наистина езерото все още беше спокойно и огледално гладко, но сега лекият полумрак на лятната вечер бе заменен от тъмнината на късния час и всичко сред мрачната рамка на гората почиваше в пълния покой на нощта.

Откъм гората не долиташе нито песен, нито вик, нито дори шепот. Стихнала тържествено, тя се беше спотаила по хълмовете, заобикалящи красивия воден басейн, и единственият шум, който можеше да се долови, бе равномерното потапяне на веслата, с които Ловецът и Хари лениво гребяха и насочваха „ковчега“ към „замъка“. Хътър се беше оттеглил на задния край на сала, за да управлява с кормилото, но като видя, че младите мъже гребат равномерно и умеят да поддържат и сами желаното направление, той изостави кормилото свободно във водата, седна на края на сала и запали лулата си.

Не бяха изминали и няколко минути, откакто старецът се бе разположил там, когато Хети се измъкна крадешком от кабината или „къщата“ — както наричаха обикновено тази част от сала — и се настани до краката му на малко столче, което донесе със себе си. Тъй като подобни постъпки съвсем не бяха необичайни за слабоумната девойка, старецът не й обърна особено внимание. Той само сложи нежно ръка на главата й, а момичето прие тая милост смирено и мълчаливо.

След като помълча така няколко минути, Хети започна да пее. Гласът й беше тих и треперещ, но звучеше сериозно и тържествено. Думите и мелодията бяха най-обикновени — химн, който тя беше научила от майка си, озвучен с една от ония непринудени мелодии, които допадат на всички и всякога, защото извират от чувствата и говорят на чувствата. Винаги, когато чуеше тая проста мелодия, Хътър се разнежваше — и вътрешно, и външно. Дъщеря му знаеше много добре това и често се бе възползвала от тоя способ, ръководена от онзи инстинкт, който осенява слабоумните, особено когато се стремят да сторят добро.

Само няколко мига след като тихият и нежен глас на Хети се разнесе, веслата престанаха да се потапят и мелодията се издигна самотна сред стихналия покой на девствената местност. Сякаш почерпила смелост от химна, девойката продължи с още по-силен глас; и макар в нейната мелодия да не бе примесено нищо вулгарно или шумно, силата и тъжовната й нежност се набиваше в ухото, а въздухът се изпълни с невинното славословие на една душа, която изглеждаше почти съвършена в своята непорочност.