Джеймс Купър - Ловецът на елени

Щом разбра, че не може да се погрижи за нея, Ловецът се втурна сред хуроните, отстъпващи към южния бряг на полуострова с надежда да се спасят с плуване. Ловецът използва случая и когато съзря двама от доскорошните си мъчители на една линия, пушката му първа наруши тишината на ужасната сцена. Куршумът повали наведнъж и двамата червенокожи. Това предизвика общ залп от страна на хуроните и сред тая страхотна глъчка проехтяха пукотът на пушката и бойният вик на Голямата змия.

Войниците все още не отвръщаха на стрелбата на неприятелите със залп — от тяхна страна долетяха само викът и изстрелът на Хари, ако изключим кратките и бързи заповеди и тежките, отмерени, страшни крачки.

Скоро обаче се раздадоха писъците и стенанията, които обикновено съпровождат битката с щикове. Това ужасно и смъртоносно оръжие се отдаде разгулно на отмъщението. Последвалата сцена беше една от многото, които се случват и е наши дни и при които нито възрастта, нито полът помагат за избавление от съдбата при жестока война.

Картината, която след това представляваше полуостровът, избран от злополучните хурони за техен последен лагер, едва ли трябва да бъде възстановявана пред очите на читателите. За щастие на по-малодушните и мекосърдечните сред тях стъблата на дърветата, листата и димът скриха много от онова, което се беше случило, а скоро нощта спусна воала си над езерото и над цялата безкрайна девствена гора, която тогава се простираше почти без прекъсване от крайбрежието на Хъдсън до бреговете на Тихия океан. Нашата задача ни отвежда към следния ден, когато светлината озари земната шир отново — тъй лъчезарна и сияйна, сякаш не се беше случило нищо необикновено.

Когато на другата сутрин слънцето изгря, всички следи от враждебните действия бяха изчезнали от долината на Глимърглас. Страхотните събития от предишната вечер не бяха оказали никакво влияние върху спокойната водна шир, а неуморните часове се нижеха все тъй невъзмутимо, както от векове насам. Птиците отново се спущаха над езерото и леко докосваха повърхността му или пък широко разперили криле, кръжаха високо над върховете на най-големите планински борове, готови да се спуснат стремглаво надолу, подчинени на неотменимите закони на своята природа.

С една дума, не се беше променило нищо, ако не се смята оживлението, настъпило сега в „замъка“ и околността му. А тук наистина имаше промяна, която би поразила и най-ненаблюдателното око. По площадката с отмерени крачки се движеше часовой с ярка пехотинска униформа, а около двадесет души от същия отряд почиваха или бяха насядали в „ковчега“. Оръжията им, събрани на пирамида, се намираха до техния другар, застанал на пост.

Двама офицери изследваха брега с толкова често споменавания далекоглед. Гледаха към онзи съдбоносен полуостров, дето между дърветата и храстите все още можеха да се забележат червени униформи и където с помощта на далекогледа можеше да се различи, че се работи с лопати и че неприятният дълг за погребението на мъртъвците още не е привършен.

По някои от редниците личеха доказателства, че противниците им не се бяха оставили да бъдат победени без каквато и да било съпротива, а ръката на по-младия от двамата офицери на площадката почиваше върху превръзка. Събеседникът му, командирът на отряда, беше излязъл по-щастлив. И сега той именно използваше далекогледа, за да извършва наблюдението, с което бяха заети двамата.

Един сержант се приближи да докладва. Той нарече по-възрастния от офицерите капитан Уорли, а другия — лейтенант Торнтън. За читателя веднага ще стане ясно, че първият бе офицерът, споменат с такова вълнение в разговора при раздялата между Джудит и Хари. В действителност беше точно този, с когото злите езици от гарнизона бяха свързали красивата, но дръзка девойка — човек с решителни черти и червендалесто лице, около тридесет и пет годишен, но с войнишко държане и с външност, която лесно би пленила въображението на същество като Джудит, запознато толкова малко със света.

— Крейг сигурно ни обсипва с благословии — забеляза този човек, като се обърна към младия си лейтенант, свали c безразличие далекогледа от очите си и го подаде на ординареца си — и нека признаем истината, не без основание. Положително по-приятно е да бъдеш тук, в компанията на мис Джудит Хътър, отколкото да погребваш индианци на един полуостров край езерото, колкото и романтична да е околността и бляскава — победата… Впрочем, Райт, още ли е жив, Дейвис?