Джеймс Купър - Прерията

— Стига, стига! — прекъсна го Мидълтън, който нямаше търпение да изслуша докрай подробните обяснения на разсъдливия и твърде словоохотлив старец. — Времето ни е много скъпо, не бива да го губим в приказки. Да бягаме оттук.

Траперът даде знак, че е съгласен, и като свърна от пътя си, поведе Азинус по пружиниращата почва и скоро излезе от другия край на твърда земя, така че лагерът на Ишмаел остана оттатък блатистата низина.

— Ако старият Ишмаел забележи тоя път през храсталака — подвикна Пол, когато се измъкна от горичката и хвърли бегъл поглед към широката ивица от следи, оставена след тях, — няма да му трябва пътепоказател, за да разбере накъде да върви. Ала нека само тръгне! Зная, че този скитник с радост би кръстосал породата си с малко по-честна кръв, но не дай Боже някой от синовете му да стане мъж на…

— Мълчи, Пол, мълчи! — прошепна уплашено девойката, която се бе облегнала на ръката му. — Може да те чуят!

Пчеларят млъкна, не докато минаваха бързо покрай ручея, продължаваше да хвърля назад мрачни погледи, които говореха красноречиво за войнственото му настроение. Всеки беше зает с мислите си. Само след няколко минути отрядът изкачи един хълм сред прерията и без да се бави нито миг, започна да се спуска по другия склон. Сега вече нямаше опасност да ги видят Ишмаеловите синове, освен ако не бяха налучкали следата им. Под прикритието на хълма старецът кривна встрани, за да избегне преследвачите, както кораб променя курса си в мъгла и мрак, за да се изплъзне от бдителния противник.

След двучасови големи усилия успяха да заобиколят скалата в полукръг и да стигнат в точка, диаметрално противоположна на първоначалната посока на бягството им. Повечето от бегълците не знаеха къде се намират, както несведущ пътник не знае положението на кораба сред океана, но старецът вървеше все напред и напред, като правеше завой и навлизаше в падини с решителност, която вдъхваше увереност у спътниците му, тъй като показваше, че добре познава тия места. Кучето, което се спираше от време на време да го погледне в очите, тичаше все напред, уверено като господаря си, сякаш двамата се разбираха отлично и предварително се бяха уговорили за пътя. Но когато изминаха тия два часа, кучето изведнъж се спря насред прерията, седна на задните си крака, подуши въздуха и започна да скимти тихо и жално.

— Да, песчо, да. Това място ми е познато… познато ми е и има причина да го запомня добре! — рече старецът, като се спря до разтревожения си другар и изчака да го настигнат останалите. — Хей там пред нас има горичка — продължи той, сочейки напред, — където можем да се разположим и дори да престоим, докато тия голи поля се покрият с високи дървета, без никой от родствениците на скватера да посмее да ни безпокои.

— Но това е мястото, където лежеше мъртвецът! — възкликна Мидълтън, като се огледа, и погледът му показваше колко неприятен му е този спомен.

— Да, същото. Ала трябва да видим приютили ли са го близките му в майката-земя. Кучето позна следата, но като че ли е нещо объркано. Тъй че ще трябва да отидеш да провериш, приятелю пчеларю, а аз ще гледам кучетата да не скимтят много.

— Аз ли?! — учуди се Пол и зарови пръсти в буйните си къдри, сякаш сметна за по-благоразумно да размисли, преди да се реши на такова страшно похождение. — Слушай, стари траперю, аз съм стоял по тъничка памучна риза посред цял рой, загубил царицата си, и окото ми не е мигвало, та мислиш ли, че човек способен на такова нещо, ще се уплаши от някой измежду живите синове на Ишмаел Скитника? Ала да ровя кокалите на умрели, е, това не ми е нито по занаята, нито по вкуса. Благодаря за доверието, както казва в Кентъки човек, когото са произвели ефрейтор, ама се отказвам от тая чест.

Старецът обърна разочарования си поглед към Мидълтън, но той беше толкова зает да успокоява Инес, че не забелязваше затруднението му, което обаче неочаквано бе преодоляно благодарение на един човек, от когото, ако се съди от досегашния опит, най-малко можеше да се очаква да прояви такава сила на духа.

През целия път, колкото и да е странно, доктор Бациус показа необикновено усърдие в преследването на набелязаната цел. Дори залягаше с такава ревност, че май забрави всичките си предишни наклонности. Почтеният естественик спадаше към оня род изследователи, които човек, комуто се налага да бърза, в никой случай не би избрал за спътници. Нито едно камъче, нито едно храстче, нито едно стръкче не би се изплъзнало от зорките им очи и дори гръм да трещи, дъжд да се лее, нищо не може да ги откъсне от заниманията и от залутаните им мисли. Съвсем иначе се държеше обаче ученикът на Линей в ония трудни часове, когато пред съда на разума му бе поставен нерешеният въпрос ще бъдат ли склонни яките потомци на скватера да оспорят правото му да броди свободно из прерията. И най-чистокръвната, превъзходно обучена хрътка, като види дивеч пред себе си, не би могла да тича тъй неотклонно, вперила очи в една точка, както тичаше докторът по дъговидната пътека. Може би щеше да прояви по-малко твърдост, ако знаеше, че траперът от хитрост ги бе повел да заобиколят Ишмаеловата цитадела. Но за щастие у естественика се бе създало успокоителното впечатление, че с всяка педя земя, която изминаваше през прерията, със също толкова се увеличаваше разстоянието между собствената му особа и омразната скала. Наистина той бе потресен за миг, когато откри грешката си, но все пак доброволно направи усилие да се мушне в гъсталака, където, можеше да се предполага, все още лежеше тялото на убития Ейза. Може би в случая естественикът побърза да прояви храброст, понеже тайно се опасяваше да не би прекомерното му усърдие при отстъплението да бъде изтълкувано погрешно и няма съмнение, че каквото и да беше отношението му към опасностите от страна на живите, нравът и познанията му го поставяха над предразсъдъка, че мъртвите могат да навредят на живите.