Джеймс Купър - Прерията

— Нел! — продължаваше да вика скватерът. — Махай се оттам, глупачке, иначе лошо ти се пише!… Но какво става с нея? Нел е забравила родния си език! Я да видим ще разбере ли от друг език.

Ишмаел опря приклада на пушката о рамото си и след миг тя беше вече насочена към върха на скалата. Преди някой да успее да се намеси, прогърмя изстрел, съпроводен както винаги с ярък блясък. Елен трепна като подплашена сърна, изпищя пронизително и се мушна в палатката тъй бързо, че не можеше да се разбере как бе наказана простъпката й — само е уплаха или с действително раняване.

Скватерът стреля толкова внезапно и неочаквано, че никой не успя да го спре, но когато всичко свърши, всеки от синовете му показа недвусмислено отношението си към тази безразсъдна постъпка. Младежите си размениха погледи и неодобрителен шепот се понесе от уста на уста.

— Какво е направила Елен, татко? — запита Ейза с неприсъща за него разпаленост. — Защо стреляш по нея, сякаш е заблудена сърна или гладна вълчица?

— Не слуша! — отвърна скватерът натъртено, но хладният му, предизвикателен поглед показваше колко малко го смущаваше зле прикритото недоволство на синовете му. — Не слуша, момче, не слуша! Ако някой вземе пример от нея, лошо го чака!

— Мъж би се държал другояче, а това е писклива жена.

— Ейза, ти често се хвалиш, че си мъж. Ала не забравяй, че аз съм ти баща и стоя с една глава над теб.

— Зная. И то какъв баща!

— Слушай, момче: много подозирам, че дрямката ти е пропуснала сиуксите. Затова сдържай езика си, бдителни синко, или ще трябва да отговаряш за бедата, която ни навлече с нехайството си.

— Няма да остана повече тук, да ме командваш като някое сополанче! Говориш за закон, който не признаваш, а сам така ме тормозиш, като че ли не съм жив човек и нямам свои желания. Не ще остана повече тук да се отнасяш с мен като с последно добиче!

— Светът е широк, храброто ми момченце, и колкото щеш по него хубава земя без стопанин. Тръгвай! Крепостният ти акт е подписан и подпечатан. Не всеки баща дарява така щедро синовете си, както Ишмаел Буш; някой ден, когато станеш богат земевладелец, ще си спомниш думите ми.

— Гледай, татко! Гледай! — извикаха едновременно няколко гласа, бързайки да се възползват от възможността да прекъснат този диалог, който заплашваше да прерасне в нещо по-лошо.

— Гледай! — повтори Ейбирам с глух и тревожен глас. — Ако не ти е само до кавги, Ишмаел, гледай!

Скватерът се отвърна бавно от непослушния си син и неохотно вдигна очи, в които все още се таеше силен гняв. Но едва видя предмета, който в момента привличаше вниманието на всички около него, и лицето му мигновено се измени: сега то изразяваше смайване и уплаха.

На мястото, откъдето Елен бе прогонена по такъв страшен начин, стоеше друга жена. Тя беше с дребен ръст, такъв, какъвто е все още съвместим с представите за красота и който според поетите и художниците е идеал за женска хубост. Роклята й беше от тънка лъскава тъмна коприна и се развяваше около тялото й. Дългите й разпуснати къдрави коси, които по чернота и блясък не отстъпваха на роклята й, ту падаха и обвиваха нежните й рамене, ту се развяваха назад от вятъра. Възвишението, на което стоеше, пречеше да се разгледат по-добре чертите й, но все пак се виждаше, че е млада и в момента на неочакваното й появяване лицето й излъчваше гняв. В действителност тази жена беше толкова младолика, крехка и хубава, че човек можеше да се усъмни дали не е още дете. Едната си малка и необикновено изящна ръка тя притискаше към сърцето, а с другата изразително махаше на Ишмаел, сякаш го подканяше, ако възнамерява да стреля още веднъж, да се цели право в гърдите й.

Скватерът и синовете му гледаха с нямо изумление необикновената картина горе, докато Елен, която се показа плахо от палатката, не ги изтръгна от вцепенението. Тя беше раздвоена между страха за самата себе си, който я караше да се крие, и не по-малкия страх за другарката си, който я подтикваше да излезе навън. Елен заговори, но под скалата не можеха да чуят думите й, а тази, за която се отнасяха, не я слушаше. Но ето че последната, сякаш доволна, че се бе предложила за жертва на Ишмаеловия гняв, сега спокойно се отдалечи, и мястото, на което се бе появила преди малко, отново опустя, а зрителите долу останаха втрещени сякаш току що бяха съзерцавали някакво свръхестествено видение.

Повече от минута трая дълбокото мълчание, докато синовете на Ишмаел продължаваха да гледат в тъпо изумление голата скала. После започнаха да се споглеждат и в очите им блесна нова мисъл: ясно беше, че поне за тях появяването на необикновената обитателка на шатрата беше колкото неочаквано, толкова и необяснимо. Най-после Ейза, с правото си на най-голям и подтикван от неуталожената възбуда на неотдавнашната свада, реши сам да си изясни всичко това. Но той се пазеше да не разгневи баща си, защото много често бе виждал как се разлютява, когато го разсърдеха, затова се обърна към притаилия се Ейбирам и забеляза иронично: