Единият, на чиито познания в кулинарното изкуство другият дължеше богатата си гощавка, като че ли не бързаше да се възползва от резултата на своето майсторство. Наистина и той ядеше, дори с наслада, но и с оная неизменна умереност, с която старостта умее да обуздава апетита. Затуй пък сътрапезникът му никак не беше склонен към такова въздържане. Този човек в разцвета на младостта и мъжествената сила с най-дълбоко увлечение отдаваше почит на творението на по-стария си другар. Лапайки една подир друга вкусните мръвки, той току извръщаше очи към приятеля си, сякаш да изрази с благ поглед признателността, която не можеше да изкаже с думи.
— Режи тук, момче, по-близо до сърцето — напътстваше го траперът, защото не друг, а престарелият обитател на тези необятни равнини гощаваше така пчеларя. — Отрежи си от сърцевината; там ще намериш истинска храна, каквато само природата може да ти даде, без да има нужда да й придаваш несвойствен вкус с разни подправки или с вашата лютива горчица.
— Ех, да имах само чашка медовина — рече Пол, като волю-неволю се спря да си поеме дъх, — кълна се, това ще бъде най-силната храна, която може да се предложи на човека!
— Да, да, право казваш! — отвърна старецът с присъщия си смях, зарадван от душа, като виждаше, че е направил безмерно удоволствие на госта си. — Точно така, силна е и дава сила на тоя, който я яде!… На, Хекторе! — Той хвърли къс месо на търпеливото куче, което го гледаше умислено и тъжно. — И ти, приятелю мой, като господаря си, на стари години трябва да подкрепяш силите си. Гледай, момко, пред теб стои куче, което цял живот е яло и спало умерено и подобаващо и се е чувствало, бих добавил — по-добре от който и да било крал! И защо? Защото е ползвало както се полага даровете на своя Творец, а не е злоупотребявало с тях. То е създадено като куче и се храни по кучешки. Човек също е създаден от Бога, но лапа като гладен вълк. Хектор излезе добро и умно куче, а и целият му род беше такъв: верен нюх и вярно другарство. Знаеш ли по какво се различава в яденето жителят на селищата от обитателя на пустинята? Не, виждам ясно по апетита ти, че не знаеш, затова ще ти кажа. Единият се учи от човека, другият — от природата. Единият мисли, че може да добави нещо към даровете на Твореца, докато другият смирено им се наслаждава. Ето в това е цялата тайна.
— Виж какво, траперю — проговори Пол, твърде малко усвоил нравоученията, с които събеседникът му бе сметнал за нужно да подправи гозбата, — всеки ден, докато сме на това място — а тези дни май ще бъдат безчет, — ще убивам по един бивол, а ти ще изпичаш месото му!
— Не бих ги обещал това, не бих ти обещал! Животното си е хубаво, която и негова част да вземеш, и е създадено за храна на човека, ала не искам да бъда свидетел и съучастник в такова разсипничество — да убиваш по един бивол всеки ден!
— Какво ти разсипничество, дявол да го вземе! Щом е толкова вкусен, наемам се, старче, да изям един цял, дори с копитата… Охо, кой иде? Някакъв дългонос, доколкото виждам, и носът го е насочил по вярна следа, ако тоя човек е тръгнал на лов за хубава трапеза.
Човекът, който прекъсна разговора и предизвика последната забележка на Пол, вървеше с отмерена крачка по брега на речицата към двамата сътрапезници. Тъй като във външността му нямаше нищо застрашително или враждебно, пчеларят не само не прекъсна чревоугодните си занимания, но, напротив, като че ли се нахвърли още по-настървено върху печеното, сякаш се боеше, че месото няма да стигне да нагости както трябва всички, които щяха да си поделят сега вкусните мръвки. Траперът обаче се държеше съвсем другояче. По-умерен в яденето, той беше вече сит и посрещна новодошлия с добродушен поглед, който ясно говореше, че гостът е желан и пристига тъкмо навреме.
— Приближи се, приятелю — каза той и махна с ръка, като видя, че странникът се спря за миг и очевидно се колебаеше. — Приближи се, казвам. Ако гладът ти е пътеводител, довел те е тъкмо където трябва. Ето ти месо, а този младеж ще ти даде царевични пуканки, по-бели от планински сняг. Приближи се, не се бой. Не сме хищни зверове, които се самоизяждат, ами християни, приемащи с благодарност това, което благоволи да им даде Господ.
— Уважаеми ловецо — отвърна докторът, защото това беше действително нашият естествоизпитател, излязъл на ежедневната си изследователска обиколка, — много се радвам на тази щастлива среща: ние и двамата обичаме един и същ занаят и трябва да бъдем приятели.
Читать дальше