Джеймс Купър - Прерията

Но за ония, които знаеха какво се кроеше под покрова на тишината и нощта, зрелището беше изключително вълнуващо. С всяка измината минута тревогата им все повече растеше, а ни най-слаб признак на живот не идеше от безмълвието и мрака, които обвиваха горичката. Пол дишаше сега по-тежко и по-шумно, а Елен, облегната изнемощяло на рамото му, усещаше как тръпне неспокойното му тяло и това я изпълваше с необясним страх.

Видяхме вече колко безчестен и алчен беше Уюча. Затова читателят няма да се учуди, че той пръв забрави разпоредбите, които сам бе дал. Точно когато се разделихме с Матори, който едва сдържаше възторга си от броя и качествата на товарните коне на Ишмаел, човекът, комуто бе възложил да бди над пленниците, реши да излее злобата си, като измъчва тия, които беше задължен да пази. Навеждайки се към трапера, червенокожият по-скоро изръмжа, отколкото прошепна на ухото му:

— Ако тетоните загубят своя велик вожд от ръцете на Дългите ножове, ще умрат и стари, и млади!

— Животът е дар на Уаконда — бе невъзмутимият отговор. — Воинът-тетон, както и другите му чеда, трябва да се подчинява на неговите закони. Човек умира само когато Уаконда поиска; и нито един дакота не е властен да промени определения час.

— Гледай! — отвърна дивакът и прокара острието на ножа си пред лицето на своя пленник. — За кучето Уюча е Уаконда.

Старецът вдигна очи към свирепото лице на своя пазач и за миг в глъбините им припламна огънят на искрена и дълбока погнуса, но тутакси угасна, заменен с израз на съжаление, ако не и мъка.

— Прилича ли на този, който е създаден по истинско подобие божие, да се поддава на гняв заради жалки приумици на разума? — каза той на английски доста по-високо, отколкото му бе говорил Уюча.

Възползвайки се от тази неволна простъпка на трапера, пазачът го улови за редките сиви коси, които се спущаха изпод шапката му, и вече се готвеше в злорадо тържество да прокара острието на ножа под техните корени, когато рязък, продължителен вик раздра въздуха и мигновено отекна из околната пустош, сякаш хиляди демони разтвориха гърлата си в отговор на призива. Уюча пусна пленника с ликуващ възглас.

— Хайде! — завика Пол, неспособен да сдържа повече нетърпението си. — Хайде, стари Ишмаел, време е да покажеш, че в жилите ти тече кръв на кентъкиец! Стреляйте ниско, момчета — целете се в блатистата низина, червенокожите залягат на земята!

Гласът му обаче се загуби или по-скоро остана нечут сред крясъците и виковете, които вече се изтръгваха от петдесет гърла от всички страни. Пазачите все още оставаха на поста си до пленниците, но и те горяха от нетърпение да се втурнат напред, като състезателни коне, едвам удържани на стартовата линия, в очакване да чуят сигнала. Те размахваха диво ръце и подскачаха на място повече като палави деца, отколкото като зрели мъже, и непрекъснато надаваха неистови крясъци.

Сред това шумно безредие изведнъж се чу засилващ се тропот, какъвто може да се чуе, когато приближава стадо бизони, а после се зададоха скупчените в объркано и изплашено стадо овце, крави и коне на Ишмаел.

— Задигнали са добитъка на скватера! — каза траперът, който внимателно наблюдаваше всичко. — Тия гадове са го оставили без копита като бобър!

Не бе се още доизказал, когато цялото стадо изплашени животни изкачи малкия склон и се понесе покрай мястото, където стояха пленниците, а след него препускаше цяла орда тъмни фигури, прилични на демони.

Този устрем се предаде на конете на тетоните, отдавна приучени да споделят необуздаността на своите стопани, и пазачите с големи усилия сдържаха нетърпението им. В този миг, когато очите на всички бяха обърнати към профучаващия вихър от хора и животни, траперът с неочаквана за възрастта си сила измъкна ножа от ръцете на залисания пазач и с един замах преряза ремъка, за който беше завързана цялата чарда. Обезумелите коне запръхтяха от радостна възбуда и страх и като разравяха земята с копитата си, полетяха във всички посоки из необятната прерия.

Уюча се обърна към нападателя си с яростта и пъргавината на тигър. Той затърси оръжието, което тъй внезапно му бе отнето, мъчеше се да напипа дръжката на томахавката си, но в бързината не можеше да я налучка, а в същото време очите му гледаха подир разбягващите се коне, както гледа жаден за коне индианец. Борбата между алчността и жаждата за мъст беше жестока, но кратка. Първата бързо надделя в душата му, в която, както е известно, бушуваха долни страсти. Не мина секунда и пазачите се впуснаха стремглаво подир бягащите животни. Траперът продължаваше да гледа спокойно врага си в лицето през напрегнатия момент, който последва дръзката му постъпка; и сега, когато Уюча побягна по петите на другарите си, старецът се разсмя тихо, почти беззвучно, сочейки след тъмната върволица: