Джеймс Купър - Прерията

Индианците, след като взеха оръжието на пленниците заедно с мунициите и смъкнаха от гърба им някоя и друга дреха, не особено нужна и ценна, изглежда, решиха да ги оставят за малко на мира. Нямаха време да се занимават с тях, чакаше ги по-важна работа. Вождовете пак се събраха на съвет и по възбудените, резки гласове на някои от тях стана ясно, че воините смятат победата си за все още непълна.

— Дано тия злодеи — прошепна траперът, който знаеше езика им достатъчно добре, за да схване за какво става дума — не се намъкнат на гости у пътниците, които спят във върбалака. Те са много хитри и ще разберат, че щом бледоликата жена се намира толкова далеч от населено място, значи, белият човек е направил наблизо някакви приспособления за нейното удобство.

— Бих простил на тия негодници — обади се със злорада усмивка младият пчелар, — ако отмъкнат в Скалистите планини Ишмаел Скитника с цялото му семейство.

— Пол! Пол! — възкликна с укор приятелката му. — Пак забравяш! Помисли какви страшни последици би имало това!

— Не, Елен, именно мисълта за тези, както казваш ти, „последици“ ме възпря да пребия на място оня червенокож дявол. Стари траперю, на теб ще ти се пише тоя грях, дето се държахме като страхливци! Ала виждам, такъв ти е занаятът: да ловиш в капан не само зверове, но и човеци.

— Моля те, Пол, успокой се… бъди търпелив.

— Е, щом желаеш това, Елен — отвърна младежът, като се мъчеше да преглътне гнева си, — ще се постарая; макар че трябва да знаеш, кентъкиецът има един навик: да се поозъби, когато попадне в беда.

— Боя се, че приятелите ти в съседната долчинка няма да се изплъзнат от погледа на тези демони! — продължи траперът така хладнокръвно, като че ли не бе чул и дума от техния разговор. — Те са подушили плячката, а както е трудно да пропъдиш хрътка от дивеч, така и не можеш да отбиеш тия негодници от плячка.

— Нима нищо не може да се направи? — запита Елен с умолителен глас, който показваше искреността на тревогата й.

— Работата е лесна: ще викнем с всичка сила и старият Ишмаел ще помисли, че в стадото му се е промъкнал вълк — отговори Пол. — Ако се провикна аз, ще ме чуят на цяла миля из тия открити поля, а лагерът му е едва на четвърт миля.

— И за труда си ще ти пукнат главата — възрази траперът. — Не, не, с хитреци трябва да се постъпи хитро, иначе тия кучета ще избият цялото семейство.

— Ще избият ли? Не, това няма да го бъде! Вярно, Ишмаел обича толкова да пътува, че няма нищо лошо, ако се поразходи до другото море. Ала тоя дъртак е зле подготвен за такъв дълъг път. Аз сам бих опитал пушката си, преди да го убият.

— Той има много хора, и то добре въоръжени. Как мислиш, ще се бият ли?

— Слушай, стари траперю: едва ли има човек, който да обича по-малко от мен Ишмаел Буш и шестимата му хаймани; ала Пол Ховър не е от тия, дето хулят тенесийската пушка 12 12 Щат Кентъки постоянно враждувал с щат Тенеси. Оттук и поговорката: „Да хулиш тенесийската пушка“. — Б. пр. . Смелчаци има и между тях, както във всяко кентъкийско семейство. Бушовци са яко племе — едри и жилави. И нека ти кажа още нещо: за да повалиш някой от тях, трябва да имаш здрави юмруци.

— Ш-шт! Червенокожите свършиха съвещанието си и сега ще почнат своите дяволии. Да потърпим; нещо може да помогне на нашите приятели.

— Приятели ли? Не ги наричай мои приятели, траперю, ако искаш да запазиш благоразположението ми! Това, което казах в тяхна полза, не е от любов, от справедливост.

— А аз помислих, че тази девойка е от семейството им — отвърна старецът малко иронично. — Не се докачай, не исках да те обидя.

Елен пак запуши с длан устата на Пол и отговори с помирителен тон вместо него:

— Всички трябва да бъдем като едно семейство и да си помагаме, когато можем. Ние разчитаме напълно на твоята опитност, честни старче, за да намерим начин да предупредим нашите приятели за опасността.

— Добре ще бъде — промърмори пчеларят усмихнато, — ако момчетата се заловят сериозно е тия червенокожи.

Раздвижването на целия отряд му попречи да се доизкаже. Всички индианци наслязоха от конете си и ги повериха на трима-четирима свои другари, на които бе възложено също и пазенето на пленниците. След това се строиха в кръг около един воин, който явно беше върховният им вожд, и по даден от него знак всички почнаха да се отдалечават бавно и предпазливо от центъра на кръга, който постепенно се разширяваше. Скоро повечето от мрачните им фигури се сляха с тъмния покров на прерията, макар че пленниците, които следяха зорко и най-малкото движение на враговете си, от време на време още различаваха на фона на небето тук и там човешки силует, когато някой от индианците, по-нетърпелив от останалите, се изправяше в цял ръст, за да види по-надалеч. Ала след малко изчезнаха и тези смътни видения, които показваха, че врагът още се движи и непрекъснато разширява кръга, и неувереността засилваше още повече мрачните предчувствия. Така минаха много тревожни и мъчителни минути, през които пленниците се ослушваха да чуят всеки миг в нощната тишина дружния боен вик на нападащите и писъците на жертвите. Но изглежда, че разузнаването — защото несъмнено това беше разузнаване — не даде задоволителен резултат: след половин час членовете на отряда започнаха да се връщат един по един, мрачни, сърдити и явно разочаровани.