Джеймс Купър - Прерията

Хектор, който досега под тежестта на годините и поради немощ бе показвал такава неизлечима склонност към сън, изведнъж скочи и като се измъкна дебнешком от сянката, хвърляна от високата фигура на неговия господар, се загледа надалеч в прерията, сякаш инстинктът му предупреждаваше за появата на нов гост. После, явно успокоен от проверката, той се върна на удобното си местенце и разположи внимателно уморените си крайници, с което искаше да покаже, че грижата за собственото му благополучие не е нещо ново за него.

— Какво, Хекторе, пак ли? — рече траперът ласкаво, но от предпазливост полугласно. — Какво има, кученцето ми? Кажи на господаря си, песчо. Какво има?

В отговор Хектор изръмжа отново, но не благоволи да стане. С всичко това искаше да предупреди, че има нещо подозрително, и човек, опитен като трапера, не можеше да не му обърне внимание. Той пак заговори на кучето, поощрявайки го към бдителност с тихо, предпазливо изсвирване. Ала животното, сякаш съзнавайки, че вече изпълнило дълга си, упорито отказваше да вдигне глава от тревата.

— Предизвестието на такъв приятел струва повече от съвета на човек — промърмори траперът, като се обърна полека към двойката, която, все тъй увлечена в оживения си разговор, не забеляза приближаването му. — Само някой безразсъден заселник не би се съобразил с него, както подобава, след като го чуе.

— Деца — добави той, когато дойде достатъчно близо, за да го чуят събеседниците му, — ние не сме сами сред тия пусти поля; тук бродят и други, а това значи — бих казал, за срам на човешкия род, — че опасността е близка.

— Ако някой от тия мързеливци, синовете на Ишмаел Скитника, е излязъл от бивака да дебне в нощта — каза младият пчелар много разпалено и с явна заплаха в гласа, — странстването му може да свърши по-скоро, отколкото си мисли той или баща му!

— Бог ми е свидетел, че те всички са при колите — побърза да вметне момичето. — Лично видях, че всички заспаха, с изключение на двамата часови; а и те, ако са верни на природата си, несъмнено също спят в тоя момент и сънуват, че са на лов за диви пуйки или са се сбили в някоя глуха уличка.

— Някакъв звяр със силна миризма е минал откъм, наветрената страна, дядо, затова кучето е неспокойно, а може и то да сънува. В Кентъки имах едно куче, което скачаше от дълбок сън да гони елен, защото е сънувало лов. Приближи се до кучето и го дръпни за ухото, да се опомни животинчето.

— Не е така, не е така — възрази траперът, клатейки глава, сякаш искаше да каже, че по-добре разбира особеностите на кучето си. — Вярно, младостта спи и сънува; ала старостта е будна и бдителна, Обонянието на това куче никога не греши и от дълъг опит съм се научил да се вслушвам в предупрежденията му.

— Насъсквал ли си го по следите на лешоядни животни?

— Хм, трябва да призная, понякога съм се блазнил да го насъскам срещу хищници, защото през ловния сезон те налитат не по-малко от човека на еленско месо, ала зная, че разумът ще подскаже на кучето как да постъпи! Не… не, Хектор е животинче, умно като човек, и никога няма да тръгне по лъжлива следа, когато трябва да проследи истинската.

— Ето че издаде тайната си! Ти си насъсквал кучето по вълча следа, ала носът му помни по-добре от господаря му! — засмя се пчеларят.

— Виждал съм го да спи с часове, без да помръдне, а вълчите глутници обикалят свободно наоколо. Вълк, може да яде от копанката му и то няма дори да изръмжи, ако не е гладно. Виж, когато е гладен, Хектор не дава своето.

— От планините са слезли пантери; видях при залез как една скочи върху болен елен. Върви, върви при кучето си, дядо, и му кажи истината. А аз ей сегичка…

Прекъсна го проточеният, силен и жален вой на кучето, който се понесе в нощта, сякаш вопъл на някакъв дух на прерията, и проехтя над степта, издигайки се и спадайки като нейната вълнообразна повърхност. Траперът мълчеше, заслушан напрегнато. Тези диви и жални звуци подействаха дори на безгрижния пчелар. Като почака малко, старецът изсвири на кучето да дойде при него, обърна се към спътниците си и заговори с такава сериозност, каквато според него изискваше случаят:

— Който мисли, че на човека е писано да владее всички знания, с които са надарени тварите божи, ще разбере, че това не е така, когато стигне като мен осемдесетте. Не се наемам да твърдя, че знам каква опасност ни грози, нито пък, че кучето знае, ала от устата на същество, което никога не лъже, чух, че бедата е близка и че разумът повелява да я избегнем. Изпървом помислих, че Хектор е отвикнал да различава човешки стъпки и че го безпокои вашето присъствие. Но той цяла вечер души нещо; погрешно мислех, че причината е вашето идване, изглежда обаче, че е нещо по-сериозно. Тъй че ако заслужава да се послуша съветът на един старец, побързайте да се разотидете, деца, кой където има подслон и убежище.