Джеймс Купър - Прерията

— Чуваш ли какво ти казват, песчо? — обади се траперът. — Ела тук, глупчо. Той не може вече да прави нищо друго, освен да ръмжи и да лае. Можеш да се приближиш, приятелю, кучето, няма зъби.

Непознатият не чака да го канят повече. Той се втурне стремително напред и след миг се озова до Елен Уейд. Огледа я набързо, но внимателно и почна да разглежда спътника й трескаво и възбудено, което показваше, че той никак не му е безразличен.

— От кой облак си паднал, драги старче? — каза той; безгрижният му, прям, непринуден тон изглеждаше толкова естествен, че не можеше да има притворство. — Или наистина живееш тук, в прериите?

— Отдавна живея на земята и, надявам се, никога не съм бил тъй близо до небето, както сега — отвърна траперът. — Жилището ми, ако може да се нарече жилище, не е далеч. Ала ще ми позволиш ли същата волност, която ти тъй леко си позволяваш спрямо другите? Отде идваш и къде е твоят дом?

— Полека, полека; когато свърша с въпросите си, ще дойде и твоят ред да разпитваш. С какъв лов може да се занимаваш при лунна светлина? Да не би да дебнеш биволи в такъв час?

— Както виждаш, отивам от един бивак на пътешественици, който е хей зад оня хълм, до собствения си вигвам 11 11 Вигвам — индианска колиба. — Б. пр. . С това не вредя никому.

— Вярно, не вредиш. И си взел тази млада жена да ти показва пътя, защото го познава много добре, а на теб ти е съвсем непознат!

— Срещнах я тук, както срещнах и теб, случайно. Десет трудни години прекарах из тия ширни поля и нито веднъж до тази вечер не бях срещал бял човек в тоя час. Ако моето присъствие тук пречи, някому, прощавай, ще продължа пътя си. Като чуеш това, което ще ти разкаже младата ти приятелка, и на мен ще повярваш.

— Приятелка ли? — възкликна младежът, като свали кожената шапка от главата си и прокара полека! пръсти през гъстите си буйни черни къдри. — Ако съм виждал досега това момиче, Бог да ме…

— Стига, Пол! — прекъсна го девойката, запушвайки устата му с длан толкова свойски, че трудно беше вече да се повярва на последните му думи. — Този честен старец ще запази нашата тайна. Разбрах това по очите му и по благите му думи.

— „Нашата тайна“? Елен, ти забравяш…

— Не забравям. Не съм забравила нищо, което трябва да помня. Но все пак ти казвам, че можем да се доверим на този честен трапер.

— Трапер ли? Значи, той е трапер? Дай ми ръката си, дядо. Трябва да се запознаем като хора с близки занаяти.

— В този край не се изисква много сръчност — отвърна другият, като разглеждаше силната и пъргава фигура на младежа, който се облегна небрежно, но не без известно изящество на пушката си. — За да уловиш божа твар в капан или в мрежа, е нужна повече хитрост, отколкото мъжество; това подхожда на моята възраст! Ала човек на твоите години и смел като теб би могъл да се занимава с нещо по-подходящо.

— Аз ли? Ами че аз никога в живота си не съм слагал в кафез нито пъргава норка, нито видра-гмуркачка; но, виж, трябва да призная, че няколко пъти ми се е случвало да прострелям тия тъмнокожи дяволчета, макар по-разумно да беше да си пазя барута в рога и оловото в торбичката. Не, старче, за нищо на света не бих се занимавал с гадини, които пълзят по земята.

— Тогава с какво се препитаваш, приятелю? Защото каква полза да се луташ из тия краища, щом се отказваш от законното си право да ловиш зверовете по полята…

— От нищо не се отказвам. Изпречи ли ми се някоя мечка по пътя, по-добре да се прости с душата си. Елените ме надушват. А колкото до биволите… аз, незнайни старче, съм убил повече рогати добичета от най-големия касапин на целия щат Кентъки.

— Значи, умееш да стреляш? — рече траперът и някакво скрито пламъче заблестя в очите му. — Значи, имаш и твърда ръка, и вярно око?

— Ръката ми е като стоманена клопка, а окото ми — по-бързо от куршум. Ще ми се сега да е жарко пладне, старче, и над главите ни да лети на юг някое ято от тукашните бели лебеди или черноперести патици и най-хубавата птица от ятото да се понрави на теб или на Елен и обзалагам доброто си име за рог барут, че след пет минути тая птица ще падне, и то от първия куршум. Пушка-сачмалийка не признавам! Никой не може да каже, че ме е виждал със сачмалийка в ръка.

— Бива си го тоя момък! Веднага личи по държането — мърмореше си траперът, обръщайки се към Елен, сякаш да я насърчи. — Мога смело да кажа: няма да сбъркаш, ако продължаваш да се срещаш с него. Я ми кажи, момко, а случвало ли ти се е да улучиш скачащ елен между рогата? Хекторе, мирувай, песчо, мирувай. Само като споменеш на куче за елен, тутакси му кипва кръвта… Е, случвало ли ти се е да повалиш скачащ елен по тоя начин?