Джеймс Купър - Прерията

— Добре — рече той. — Така и трябва да говори храбрец, за да разкрие сърцето си пред воините. Едно време гласът на Льо Балафре ехтеше най-гръмко над вигвамите на конзите. Но в корена на побелялата коса е мъдростта. Моят син ще докаже на тетоните, че е смел воин, като срази враговете им. Дакоти, това е моят син!

Младият пеони се поколеба за миг, после пристъпи към стареца, улови сухата му, набръчкана ръка и я Положи почтително на главата си в знак на дълбока благодарност. След това отстъпи една крачка, изправи се е цял ръст и като хвърли към заобикалящите го врагове поглед, изпълнен с надменност и презрение, произнесе високо на езика на сиуксите:

— Твърдото сърце се огледа отвън и отвътре. Той си спомни всичко, което е правил на лов и на война. Във всичко е един и същ. С нищо не се е променил. Той е във всяко отношение пеони. Ръката му е сразила толкова много тетони, че няма право да се храни в техните жилища. Стрелите му ще полетят обратно, острието на копието му ще бъде насочено назад. Приятелите им ще плачат, като чуят бойния му вик, враговете им ще се смеят. Знаят ли тетоните що е вълк? Нека го огледат още веднъж. Лицето му е изписано с бойни краски, ръцете му са от плът, сърцето му е от камък. Когато тетоните видят, че слънцето изгрява иззад Скалистите планини и се носи към страната на бледоликите, Твърдото сърце ще се смекчи и ще стане по душа сиукс. А до тоя ден ще живее като пеони и ще умре като пеони.

Вик на тържество, в който бяха странно примесени възхищение и ярост, прекъсна говорещия и му даде ясно да разбере каква участ го очаква. Пленникът почака да утихне глъчката, после пак се обърна към Льо Балафре и продължи с ласкав и дружелюбен глас, сякаш се бе почувствал задължен да смекчи отказа си, за да не нарани гордостта на човека, готов с радост да го вземе под свое покровителство.

— Нека баща ми се облегне по-здраво на Кошутата на дакотите — рече той. — Сега тя е слаба, ала когато жилището й се напълни с деца, ще бъде по-силна. Погледни — добави той, сочейки трапера, който слушаше със сериозно лице, — Твърдото сърце си има вече беловлас пътеводител, който ще му показва пътеката към блажените прерии. Ако ще има втори баща, нека той бъде само тоя справедлив воин.

Льо Балафре се отвърна огорчен от младежа и се приближи до странника, който бе успял да го изпревари. Двамата старци дълго се оглеждаха с любопитство. Годините на трудности и изпитания бяха сложили маска върху лицето на трапера и тази маска заедно с необикновеното му, причудливо облекло пречеше да се добие ясна представа за него. Минаха няколко минути, преди тетонът да заговори, ала личеше, че не знае към какъв човек се обръща — към индианец или към един от ония бледолики скитници, които, както бе чувал, са се пръснали по земята като гладни скакалци.

— Главата на моя брат е съвсем побеляла — каза той. — Но очите на Льо Балафре вече не са като очите на орел. Какъв цвят е кожата на моя брат?

— Уаконда ме е създал по подобие на тия, които, както виждаш, чакат присъдата на дакотите, ала слънцето и ветровете са направили кожата ми по-тъмна от козина на лисица. Но какво от това? Макар че кората е изсъхнала и напукана, сърцевината на дървото е здрава.

— Значи, моят брат е Голям нож! Тогава нека обърне лицето си към залязващото слънце и да разтвори добре очите си. Вижда ли Соленото езеро зад планините?

— Едно време, тетоне, малцина като мен можеха да различат отдалеч бялото петно на главата на орела. Ала снеговете на осемдесет и повече зими заслепиха очите ми и напоследък не мога да се похваля с добро зрение. Да не би сиуксът да мисли, че бледоликият е бог, който може да вижда през планините?

— Тогава нека моят брат ме погледне. Аз съм до него и той вижда, че съм глупав червенокож. Защо сънародниците му да не могат да виждат всичко, щом ламтят за всичко?

— Разбирам те, вожде, и няма да оспорвам истинността на думите ти, защото те са много справедливи. Но макар и да съм роден в племе, което ти е противно, и най-върлият ми враг, даже лъжлив минго, не би посмял да каже, че съм си присвоявал някога чуждо, освен ако не съм го придобил в честен бой и никога не съм пожелавал повече земя, отколкото Господ е определил всекиму за вечното му ложе.

— И все пак моят брат е дошъл при червенокожите да си търси син?

Траперът докосна с пръст оголеното рамо на Льо Балафре и като се вгледа с печална доверчивост в набразденото му с белези лице, отвърна:

— Вярно. Но аз мислех само доброто на тоя младеж. Ако смяташ, дакота, че съм го осиновил, за да намеря опора на стари години, ти си несправедлив към човек с най-чисти подбуди, защото, изглежда, не познаваш достатъчно добре жестоките помисли на твоите съплеменници. Аз го направих свой син, за да знае, че на тая земя ще остане човек, който ще милее за него… Мирувай, Хекторе, мирувай! Прилично ли е, песчо, да прекъсваш разговор между беловласи старци с кучешкия си вой? Кучето е вече старичко, тетоне, и макар че съм го научил да се държи както трябва, и то като нас, струва ми се, понякога забравя добрите обноски на своята младост.