Хедър Кулман - По-силна от магия

Алис въздъхна с раздразнение. Само това липсваше! Ако продължаваше да се държи така този маркиз, едва ли щеше да се намери някоя жена, която да го обикне. А нямаше никакво намерение да загуби безсмъртната си душа заради глупави палячовщини! Затова се протегна, сграбчи лозата и въпреки протестите на злия пакостник, я разтърси силно и я запрати към стената, уж че просто я маха от пътя си.

Разнесе се пронизително изпискване и възмутено „Ох!“. Лицето на Хедли застина в гневно изумление. След миг той тупна на земята и завъртя глава, сякаш се опитваше да си намести мозъка.

Поглеждайки лозата с явно неодобрение, Лусиън й предложи ръка и промърмори:

— Да не забравя да кажа на градинаря да ги поокастри. Миришат така, като че ли нещо се е свряло сред тях и е умряло.

Алис се усмихна любезно в знак на съгласие и го хвана под ръка. Хедли се потътри на известно разстояние след тях, мърморейки си някакви безсмислици.

Щом стигнаха до елегантната карета в черно, зелено и златисто, Алис хвърли поглед през рамо и кимна с глава към кочияша, давайки знак на пакостливеца, че трябва да се настани на капрата. Той се нацупи, но снизходително се отказа да спори.

— Отговорът е да — заяви Лусиън, докато се настаняваше на седалката срещу нея. На учудения й поглед, той поясни: — Напълно съм способен сам да се обличам. — След тези думи потропа с дръжката на чадъра по тавана, за да потеглят.

Въпреки че ателието на модистката се намираше само на няколко преки, напливът от фургони, карети и двуколки из тесните, криволичещи и заледени улички забавяше предвижването.

След като я уведоми за способността си да се облича сам, Лусиън потъна в мълчание, оставяйки я насаме с нерадостните й мисли за предстоящия ден. Всъщност умът й бе изцяло зает с мъжа, седнал насреща й.

Какво толкова имаше у него, че така я вълнуваше? Не беше красотата. През вековете бе срещала много красиви мъже, някои от които, ако трябваше да бъде честна, дори по-хубави от Лусиън. И въпреки красотата си нито един от тях не си бе спечелил нещо повече от един мимолетен поглед на възхищение.

Но Лусиън… Да, той бе нещо съвсем различно. Когато бе близо до него, просто не можеше да откъсне поглед от лицето и тялото му.

Присви леко очи. В каретата цареше полумрак, а и тази сянка от периферията на цилиндъра… Различаваше единствено устните и квадратната му брадичка с трапчинка.

Спря поглед върху устните. Красиви! Съвършени и по форма, и по големина. Горната бе с изящна извивка, а долната — по-пълна и чувствена. Стомахът й се сви от вълнение, като си представи как езикът му нахлува в устата й и се преплита с нейния. Лусън го бе правил преди толкова много векове… Затвори очи и облиза изтръпналите си устни. В същия миг каретата рязко спря.

Внезапното движение я изтръгна от приятните фантазии. Политна напред и се стовари в краката на маркиза. В следващия миг ръцете му я подхванаха под мишниците и я повдигнаха.

— Мили Боже! Удари ли се? — Черното й кадифено боне се бе свлякло и закриваше очите й.

Усети леко оскубване и в следващия миг бонето бе махнато. Тогава се увери, че вече седи до Лусиън. Всъщност той се намираше само на няколко сантиметра от лявата й страна и тялото й почти се допираше в неговото. Чак пръстите на краката й изтръпнаха от вълнение.

— Удари ли се? — повтори той и се наведе към нея.

Алис отвори уста да каже „не“, ала думите заседнаха на гърлото й. Процеждащата се светлина играеше по лицето му — невероятно красиво и мъжествено, то се намираше само на сантиметри от нейното и, ако не грешеше, изразяваше дълбока загриженост.

Бръчката между веждите му дори се задълбочи, когато взе лицето й в шепи, за да го разгледа по-добре. Погледите им се срещнаха за миг и Алис отново изпита непреодолимото привличане.

— Алис?

— Хмм?

— Удари ли си главата?

— Главата… — Намръщи се. Близостта му забавяше мислите й и те се влачеха като охлюв по пясък. — Ъ-ъ… не. Защо?

— Защото ме гледаш много странно. — Бездънният му поглед се плъзна по лицето й. — Както котка гледа пълна купа с мляко. — Изминаха няколко секунди, преди думите му да достигнат до замъгления й мозък. Когато най-сетне се осъзна, тя рязко се отдръпна и недоволно изпухтя. Що за тъпоумен дръвник! Нищо чудно, че не е способен сам да открие истинската любов на живота си!

Обидена до дъното на душата си и чувствайки се още по-глупаво, задето си бе въобразила, че е привлечена от него, Алис се тросна:

— Разбира се, че ви гледам странно. Вие… вие имате нещо зелено между зъбите!