Агата Кристи - Азбучните убийства

— Имайте търпение — каза Поаро.

— Изглеждате много уверен, мосю Поаро. Може би имате основание за такъв оптимизъм?

— Да, полковник Андерсън. Досега убиецът не е правил грешка, но в най-скоро време ще направи.

— Ако това е единственото Ви основание — започна началникът на полицията и изсумтя презрително, но го прекъснаха.

— Дошъл е мистър Бол от „Черния лебед“ с някаква млада дама, сър. Твърди, че има да Ви каже нещо, което може да Ви помогне.

— Доведете ги. Доведете ги. Всичко, което може да ни помогне, е добре дошло.

Мистър Бол от „Черния лебед“ беше едър, тромав и бавно мислещ човек. Издаваше силна миризма на бира. Придружаваше го пълна млада жена с кръгли очи, явно намираща се в състояние на силна възбуда.

— Надявам се, че не се натрапвам и не губя скъпоценното Ви време — каза мистър Бол с нисък, бавен глас. — Но това момиче, Мери, твърди, че има да Ви каже нещо, което трябва да знаете.

Мери се изкиска нерешително.

— Хайде, момичето ми, кажи какво има — каза Андерсън. — Как се казваш?

— Мери, сър, Мери Страуд.

— Е, Мери, говори.

Мери обърна кръглите си очи към господаря си.

— Тя разнася топлата вода в спалните на посетителите — дойде й на помощ мистър Бол. — В момента при нас са отседнали пет-шест души. Някои са дошли заради надбягванията, а други по работа.

— Да, да — каза Андерсън нетърпеливо.

— Хайде, момиче — каза мистър Бол, — не се страхувай, разкажи всичко.

Мери задъхано започна да разказва:

— Аз почуках на вратата и никой не ми отвори, иначе не бих влязла, освен ако господинът не ми каже „влез“, но тъй като той не се обади, аз влязох и го видях, че си мие ръцете.

Тя спря и си пое дълбоко дъх.

— Продължавай, момичето ми — каза Андерсън.

Мери погледна отново господаря си и като чели вдъхновена от бавното му кимване, продължи: „Нося Ви топлата вода, сър — казах аз. — Почуках, но не ме чухте.“ А той каза: „О, аз се измих със студена.“ Тогава естествено аз погледнах към умивалника и о, боже мой, водата беше червена!

— Червена? — рязко попита Андерсън.

Бол се намеси:

— Тя ми каза, че си бил съблякъл сакото и държал ръкава, а той бил целият мокър, нали така, моето момиче?

— Да, сър, точно така. После продължи:

— А лицето му, сър, изглеждаше странно, ужасно странно. Направо ме изплаши.

— Кога беше това? — остро попита Андерсън.

— Около пет и петнадесет, доколкото си спомням.

— Преди близо три часа — отсече Андерсън. — Защо не дойдохте веднага?

— Аз самият научих късно — каза Бол. — чак когато чухме, че е станало друго убийство. Тогава момичето изпищя, че това в умивалника може да е било кръв, аз я попитах какво иска да каже и тя ми обясни. Е, това ми прозвуча подозрително и аз лично се качих горе. В стаята нямаше никой. Поразпитах тук-там и едно от момичетата в двора ми каза, че е видяло някакъв да се измъква през там и по описанието разбрах, че е той. И така аз казах на тая мадама тука, че трябва да дойде в полицията. На Мери хич не й хареса тази идея и аз й казах, че ще дойда с нея.

Инспектор Кроум взе един лист.

— Опишете този човек — каза той. — Колкото можете по-бързо. Няма време за губене.

— Среден ръст — каза Мери — и прегърбен и носеше очила.

— Дрехите му?

— Тъмен костюм и мека шапка. Доста одърпан.

Тя не можа да каже нищо повече от това.

Инспектор Кроум не настоя. Скоро телефоните заработиха, но нито инспекторът, нито началникът на полицията таяха големи надежди.

Кроум установи, че когато се е измъквал през двора, човекът не е носел нито чанта, нито куфар.

— Това може да ни бъде от полза — каза той.

Изпратиха незабавно двама души в „Черния лебед“. Придружиха ги мистър Бол, надут от гордост, и разплаканата Мери.

Сержантът се върна десет минути по-късно.

— Донесох адресната книга на хотела, сър, — каза той. — Ето подписа му.

Ние се струпахме около него. Почеркът беше ситен и сбит, трудно се разчиташе.

— А. В. Кейс или Каш? — каза началникът на полицията.

— ABC — каза Кроум многозначително.

— А какво става с багажа? — попита Андерсън.

— Един голям куфар, сър, пълен с малки картонени кутии.

— Кутии? Какво има в тях?

— Чорапи, сър. Копринени чорапи.

Кроум се обърна към Поаро:

— Поздравявам Ви — каза той. — Вашата хипотеза излезе вярна.

Инспектор Кроум седеше в канцеларията си в Скотланд Ярд.

Телефонът на бюрото му тихо иззвъня и той вдигна слушалката.