Агата Кристи - Смърт в облаците

— Не бихте ли могли да се изразите малко по-ясно, сър? — попита го стюардът. — Познато ли ви е това нещо?

— Дали ми е познато? Разбира се, че ми е познато! — Мистър Кланси се изпълни с гордост и задоволство. — Господа, този предмет е трън от растение. Някои диви племена ги използват, за да ги изстрелват през специална тръба с духане… Сега не мога да си спомня точно дали тези племена бяха от Южна Америка или от Борнео… Но без всякакво съмнение, това е добре известното оръжие на туземците. Силно подозирам, че върхът му…

— Е намазан с известната отрова на южноамериканските индианци — довърши Еркюл Поаро и добави: — Mais enfin! Est-ce que c’est possible 4 4 Възможно ли е това? (фр.) — Бел.пр. ?

— Наистина е много странно — съгласи се мистър Кланси, все още изпълнен с блажено вълнение. — Много странно. Аз самият пиша детективски романи, но да срещнеш подобно нещо наистина… в живота…

Не успя да намери подходящите думи.

Самолетът се наклони и тези, които бяха прави, леко се олюляха. Бяха наближили летището в Кройдън и започваха да се спускат надолу.

Стюардът и доктор Брайънт вече не бяха в центъра на събитията. Мястото им бе заел доста чудноватият на външен вид дребен мъж, увит с шал. Той говореше с авторитет и самоувереност, които никой не мислеше да оспорва.

Той прошепна нещо на Митчъл, стюардът кимна и като мина между пътниците, застана до вратата, която водеше покрай тоалетните към предния салон.

Самолетът вече се плъзгаше по пистата. Когато най-накрая спря, Митчъл извиси глас:

— Дами и господа, трябва да ви помоля да останете но местата си, докато не дойде представител на официалните власти. Надявам се, че няма да ви задържат дълго.

Повечето от пътниците приеха това нареждане за нормално, но една персона запротестира ядосано.

— Глупости! — извика лейди Хорбъри с пискливия си глас. — Не знаете ли коя съм аз? Настоявам да ме пуснете да си вървя незабавно!

— Съжалявам, мадам, но не може да има никакви изключения.

— Но това е някакъв абсурд! Истински абсурд! — тропна ядосано с крак Сесили. — Ще се оплача в авиокомпанията ви! Истинско безобразие! Да ни държат тук затворени с един мъртвец!

— Мила моя — намеси се Виниша Кър със спокоен, аристократичен глас, — наистина е неприятно, но предполагам, че ще трябва да се примирим. — Тя седна и извади табакерата си. — Сега вече може ли да пуша, стюард?

Обърканият Митчъл отговори:

— Предполагам, че сега е без значение, мис.

Той погледна през рамо. Дейвис бе извел другите пътници през аварийния изход и бе отишъл да уведоми властите на летището.

Не се наложи да чакат дълго, но на пътниците им се стори, че е изминал поне половин час, докато един мъж с цивилни дрехи и военна осанка, придружен от униформен полицай, прекоси забързано асфалтовата писта и се качи в самолета през другата врата, която Митчъл отвори.

— Какво се е случило тук? — попита новодошлият със строг, официален тон.

Той изслуша Митчъл и доктор Брайънт, след това хвърли поглед към отпуснатото тяло на мъртвата жена, нареди нещо на униформения полицай и се обърна към пътниците:

— Дами и господа, моля ви да ме последвате.

След това ги изведе от самолета, но не влязоха както обикновено в митническата зона, а в една малка служебна стая.

— Надявам се да не ви карам да чакате повече, отколкото е абсолютно необходимо, дами и господа.

— Слушайте, инспекторе — каза мистър Джеймс Райдър. — Имам важна делова среща в Лондон.

— Съжалявам, сър.

— Аз съм лейди Хорбъри. Считам за възмутително да ме задържате във връзка с това!

— Искрено съжалявам, лейди Хорбъри. Но, виждате ли, става дума за много сериозно произшествие. Изглежда е извършено убийство.

— Отровната стрела на южноамериканските индианци! — мърмореше мистър Кланси като в някакъв унес с щастлива усмивка на лицето.

Инспекторът го изгледа с подозрение.

Французинът археолог заговори възбудено на френски, а инспекторът му отговори бавно и внимателно на същия език.

— Всичко това е убийствено досадно, инспекторе — намеси се Виниша Кър, — но предполагам, че сте длъжен да го направите.

— Благодаря ви, мадам — отговори той с искрена благодарност в гласа и продължи: — Дами и господа, моля ви да останете тук, докато разменя няколко думи с доктор… доктор…

— Името ми е Брайънт.

— Благодаря. Моля ви последвайте ме, докторе.

— Ще позволите ли да ви помогна?

Каза го дребният мъж с мустаците.