Агата Кристи - Съдружници срещу престъплението

— О, така ли? Гледай ти. Бих казал, че сте ужасно млад.

— Времето на старците свърши — махна с ръка Томи. — Кой започна войната? Старците. Кой е отговорен за сегашната безработица? Старците. Кой е отговорен за всички злини, които станаха? Отново казвам — Старците!

— Сигурно сте прав — отвърна клиентът. — Познавам един младеж, който е поет… поне така казва… и той винаги говори в същия дух.

— Нека ви уведомя, сър, че нито един човек от моя високо квалифициран персонал не е над двадесет и пет. Такава е истината.

Тъй като високо квалифицираният персонал се състоеше от Тапънс и Албърт, твърдението беше вярно.

— А сега, фактите — продължи мистър Блънт.

— Искам да откриете една изчезнала личност — промълви младият мъж.

— Ясно. Ще ме запознаете ли с подробностите?

— Е, разбирате ли, доста е сложно. Искам да кажа, ужасно деликатна работа. Тя може да се вбеси. Искам да кажа… о, толкова е трудно за обясняване.

Той погледна безпомощно Томи. Томи почувства раздразнение. Тъкмо смяташе да излезе за обяд, а усещаше, че измъкването на фактите от този клиент ще бъде дълга и тягостна работа.

— По своя воля ли изчезна тя, или подозирате отвличане? — поинтересува се сухо той.

— Не знам — отвърна младият мъж. — Нищо не знам.

Томи посегна за бележник и молив.

— Първо, ще ми кажете ли името си? Момчето в приемната е инструктирано никога да не пита клиентите за имената им. Така консултациите остават напълно поверителни.

— О! Вярно — съгласи се младият мъж. — Много добра идея. Казвам се… ъъъ… казвам се Смит.

— А, не! — възкликна Томи. — Истинското, моля.

Посетителят го изгледа със страхопочитание.

— Сейнт Винсънт — каза той. — Лорънс Сейнт Винсънт.

— Странно — започна Томи, — колко малко са хората, които наистина се казват Смит. Лично аз не познавам никого на име Смит. Но от всеки десет души, които желаят да премълчат истинското си име, девет казват „Смит“. Пиша монография по въпроса.

В този момент един звънец на бюрото му дискретно измърка. Това означаваше, че Тапънс иска да поеме нещата. Томи, който държеше на обяда си и не изпитваше особена симпатия към мистър Сейнт Винсънт, беше доволен да предаде кормилото.

— Извинете — рече той и вдигна телефона.

Лицето му се промени рязко на няколко пъти — изненада, смайване, леко възгордяване.

— Не може да бъде — каза той в слушалката. — Самият министър-председател? Разбира се, в такъв случай ще дойда веднага. — Остави слушалката и се обърна към клиента си: — Сър, трябва да ви помоля да ме извините. Спешно повикване. Ако изложите фактите по случая пред моята доверена секретарка, тя ще ги запише. — Прекоси стаята и отвори междинната врата. — Мис Робинсън.

Тапънс влезе, много спретната и сериозна, с гладко вчесана черна коса, колосана яка и маншети. Томи ги представи един на друг и излезе.

— Една дама, от която се интересувате, мистър Сейнт Винсънт, както разбирам, е изчезнала — каза тихо Тапънс, като седна и взе бележника и молива на мистър Блънт. — Дамата млада ли е?

— О, доста — отвърна Сейнт Винсънт. — Млада… и… и… страшно привлекателна, така да се каже.

Лицето на Тапънс стана сериозно.

— О, Боже — промърмори тя. — Надявам се, че…

— Нали не мислите, че наистина й се е случило нещо? — попита мистър Сейнт Винсънт с жива загриженост.

— Е, нека да се надяваме на най-доброто — отвърна Тапънс с фалшив оптимизъм, който ужасно потисна мистър Сейнт Винсънт.

— О! Вижте, мис Робинсън. Казвам ви, трябва да направите нещо. Не щадете разходите. За нищо на света не бих оставил косъм да падне от главата й. Вие ми изглеждате така добронамерена, че мога поверително да споделя с вас — просто боготворя земята, върху която стъпва това момиче. Тя е върхът, абсолютният връх.

— Моля, кажете ми името й и всичко за нея.

— Казва се Джанет. Не знам второто й име. Работи в един магазин за шапки, на мадам Вайълет на Брук Стрийт, но е много почтено момиче. Отрязвала ме е безброй пъти… отидох там вчера… чаках я да излезе. Всички други излязоха, но не и тя. Тогава разбрах, че тази сутрин изобщо не е идвала на работа и не се е обадила… старата мадам беше побесняла. Взех адреса на хазяите й и отидох там. Не се беше прибирала предишната нощ и те не знаеха къде е. Направо полудях. Мислех да отида в полицията. Но знаех, че това ще разяри Джанет, ако наистина е добре и е изчезнала по своя воля. Тогава си спомних, че самата тя ми посочи вашата обява един ден във вестника и ми каза, че една от жените, които са идвали да си купуват шапки, направо се заклела във вашата надеждност и дискретност, и така нататък. Затова дотичах веднага тук.