Агата Кристи: Съдружници срещу престъплението

— … и с панталони от овча кожа и каубойска шапка — довърши саркастично Томи.

— … и е живял по диви места — продължи Тапънс. — Бих искала да се влюби лудо в мен. Разбира се, аз ще го отхвърля и добродетелно ще остана вярна на брачната си клетва, но сърцето ми тайно ще бъде с него.

— Е — рече Томи — и аз често си мечтая да срещна някое наистина красиво момиче. Момиче с пшениченоруса коса, което отчаяно да се влюби в мен. Само че не мисля, че ще я отхвърля. Всъщност сигурен съм, че няма.

— Това е лошо поведение — заяви Тапънс.

— Какво ти става наистина, Тапънс? Никога не си говорила така.

— Да, но отдавна кипя вътрешно — отвърна тя. — Знаеш ли, много е опасно да имаш всичко, което искаш, включително достатъчно пари. Разбира се, винаги остават шапките…

— Вече имаш около четиридесет — рече Томи, — и всичките си приличат.

— Така е със шапките — обясни Тапънс. — Всъщност не са еднакви. В тях има нюанси. Видях една доста хубава в магазина на Вайълет тази сутрин.

— Щом нямаш по-добро занимание от това да си купуваш шапки, които не ти трябват…

— Точно в това е въпроса! — възкликна Тапънс. — Само ако имах някакво по-добро занимание… Изглежда ми е нужно да се захвана с по-сериозна работа. О, Томи, наистина искам да се случи нещо вълнуващо. Чувствам… наистина чувствам, че ще е добре за нас. Ако можехме да намерим някоя фея…

— О! — извика Томи. — Колко е странно да го чуя от теб.

Той стана и прекоси стаята. Отвори едно от чекмеджетата на писалището, извади малка снимка и я подаде на Тапънс.

— О! — възкликна тя. — Значи си ги проявил. Коя е? Онази, която ти направи или моята?

— Тази, която аз направих. Твоята не излезе. Не си я експонирала достатъчно. Все така ти се случва.

— Сигурно ти е приятно — предположи Тапънс — да мислиш, че има поне едно нещо, което правиш по-добре от мен.

— Глупава забележка — отвърна Томи, — но ще се направя, че не съм я чул. Всъщност исках да ти покажа това.

Той посочи едно малко бяло петънце върху снимката.

— Това е драскотина върху филма.

— Нищо подобно — заяви Томи. — Това, Тапънс, е фея.

— Томи, защо се правиш на идиот!

— Погледни сама.

Той й подаде лупа. Тапънс проучи внимателно снимката през нея. С повече въображение драскотината върху филма можеше да представлява малко крилато създание, кацнало на полицата над камината.

— Има криле — извика Тапънс. — Колко забавно! Истинска жива фея в нашия апартамент! Дали да не пишем на Конан Дойл? О, Томи! Мислиш ли, че ще ни изпълни желанията?

— Скоро ще разбереш — отговори Томи. — Цял следобед много искаше да се случи нещо.

В този момент вратата се отвори и висок петнадесетгодишен младеж, който не изглеждаше убеден дали е иконом или паж, се осведоми с величествен тон:

— Вкъщи ли сте, мадам? Звънецът на главния вход току-що иззвъня.

— Ще ми се Албърт да не гледаше толкова филми — въздъхна Тапънс, след като беше изразила потвърждението си и Албърт се беше оттеглил. — Сега се прави на иконом от Лонг Айлънд. Добре, че го излекувах от навика да иска визитните картички на хората и да ми ги носи на поднос.

Вратата се отвори отново и Албърт обяви: „Мистър Картър“ като че ли това беше някаква кралска титла.

— Шефът — промърмори Томи, силно изненадан.

Тапънс скочи с радостно възклицание и поздрави един висок белокос мъж с пронизващ поглед и уморена усмивка.

— Мистър Картър, колко се радвам да ви видя!

— Много сте мила, мисис Томи. А сега ми отговорете на един въпрос. Как върви животът като цяло?

— Задоволително, но скучно — намигна му Тапънс.

— Значи все по-добре и по-добре — продължи мистър Картър. — Явно ви заварвам в подходящо настроение.

— Започвате вълнуващо — заяви Тапънс.

Албърт, все още копирайки иконом от Лонг Айлънд, поднесе чай. Когато тази операция беше завършена без произшествия и вратата се затвори след него, Тапънс продължи:

— Какво искахте да кажете, мистър Картър? Ще ни изпратите ли на мисия в дебрите на Русия?

— Не точно това — отвърна мистър Картър.

— Но има нещо.

— Да… има нещо. Не мисля, че сте от онези, които избягват рисковете, нали, мисис Томи?

Очите на Тапънс блестяха от вълнение.

— Трябва да се свърши една работа за отдела, и си помислих… просто си помислих… че може да се окаже подходяща за вас двамата.

— Продължавайте — подкани го домакинята.

— Виждам, че получавате „Дейли Лийдър“ — продължи мистър Картър, като взе вестника от масата. Отвори го на колонката с обяви и, като посочи една от тях, побутна вестника към Томи и каза: — Прочетете ни това.