Агата Кристи: Загадката на Ендхаус

В края на краищата ние тръгнахме от хотела още в шест часа.

— Струва ми се съвсем невероятно човек да се опита да застреля някого в градината на един хотел — забелязах аз, когато слязохме от стъпалата на терасата. — Само един луд би направил подобно нещо.

— Не съм съгласен. При наличност на едно условие да се извърши такова нещо би било кажи-речи съвсем безопасно. Да започнем с това, че градината е безлюдна. Хората, които посещават хотели, са като стадо овци. Прието било да седи на терасата, която гледа към морето — eh bien, всички седят на тая тераса. Само аз, който съм чудак, седя на тая, която гледа към градината. Но и въпреки това аз не видях нищо. Има предостатъчно прикрития, както виждаш: дървета, групи палми, цъфнали храсти. Всеки би могъл да се скрие удобно и да остане незабелязан, докато чака мадмоазел да мине по пътеката. А тя е трябвало да мине по тая пътека. Да обиколи пътя от Крайната къща е щяло да бъде много по-дълго. Мадмоазел Ник Бъкли, тя трябва да е от тия, които вечно закъсняват и избират преките пътища.

— Въпреки това рискът е бил огромен. Могъл е да бъде видян, а пък не можеш да застреляш човек така, че да изглежда като нещастен случай.

— Не, не като нещастен случай.

— Какво имате пред вид?

— Нищо… едно малко хрумване. Може да изляза прав, а може би не. Като го оставим за малко настрана, има и още нещо, което току-що споменах: едно съществено условие.

— Което е?

— Положително вие можете да ми го кажете, Хейстингс.

— Не бих искал да ви лиша от удоволствието да ми покажете колко сте по-умен от мене.

— Ах! Тоя сарказъм! Тая ирония! Е, това, което бие на очи, е следното: подбудата не е ясна. Ако беше, тогава и рискът щеше наистина да е твърде голям, за да може човек да го поеме. Хората щяха да говорят: „Чудя се дали не е бил еди-кой си. Къде е бил еди-кой си, когато е бил даден изстрелът?“ Не, кой може да е убиецът — по-правилно потенциалният убиец — не е ясно. И това, Хейстингс, ме кара да се страхувам! Да, ей сега се страхувам. Успокоявам себе си. Казвам си: „Те са четирима.“ Казвам си: „Нищо не може да се случи, когато са четиримата заедно.“ Казвам си: „Това би било лудост!“ И цялото време ме е страх. Тия „случайности“… искам да чуя за тях!

Той рязко се обърна.

— Още е рано. Ще отидем по другия път, по шосето. От градината нищо няма да научим. Да разгледаме обикновения път до Крайната къща.

Трябваше да минем през главния вход на хотела, по стръмно нагорнище вдясно, и горе стигнахме до тесен път с надпис на оградата: Само за Крайната къща.

Тръгнахме по него и след неколкостотин крачки пътят направи остър завой и свърши с разнебитена порта, която имаше голяма нужда от боядисване.

Зад портата, вдясно, имаше малка портиерска къщурка. Тя представляваше интересен контраст с портата и със състоянието на обраслия с трева път към голямата къща. Градинката около нея беше подредена и спретната, прозорците бяха наскоро боядисани и на тях имаше пердета.

Над една леха с цветя се беше навел някакъв мъж с широка куртка. Когато портата изскърца, той се изправи и се обърна да ни изгледа. Беше към шестдесетгодишен, не по-нисък от шест фута, с яко телосложение и обветрено лице. Главата му беше почти съвсем плешива. Очите му бяха ясносини и бляскаха. Изглеждаше да е добродушен човечец.

— Добър ден — поздрави ни той, когато минахме край него.

Отговорих му със същото, но цялото време, докато вървяхме по пътя към къщата, усещах тия сини очи да се взират изпитателно в гърбовете ни.

— Чудя се дали… — рече замислено Поаро.

И се пресече, без да благоволи да добави някакво обяснение, за какво именно се чуди.

Къщата беше голяма и имаше доста мрачен вид. Беше заградена с дървета, клоните на които опираха на покрива. Беше явно в лошо, състояние. Поаро й хвърли един преценяващ поглед, преди да позвъни на звънеца — старомоден звънец, който трябваше да се дръпне с херкулесовска сила, за да заработи, а след това печално кънтеше безспир.

Вратата ни отвори жена на средна възраст — „скромна жена, облечена в черно“ — така, струва ми се, би трябвало да я опише човек. Много почтена, доста печална, съвършено безразлична.

Госпожица Бъкли, каза ни тя, още не била се завърнала. Поаро й обясни, че имаме уговорена среща. Той успя да я убеди с известни затруднения да ни пусне вътре, но жената беше от тоя тип, който е склонен да бъде подозрителен спрямо чужденци. Всъщност се лаская от мисълта, че благоприятният изход се дължеше на моята външност. Тя ни пусна и ни въведе в гостната, за да дочакаме завръщането на госпожица Бъкли.