Агата Кристи: Загадката на Ендхаус

— Мадмоазел, мога ли да ви помоля за малък разговор.

Девойката се навъси. Нейното отношение ми бе напълно ясно. Беше я страх, че тоя чудноват нисичък чужденец ще започне да й досажда. Не можех да не й съчувствувам, като знаех как изглежда това в нейните очи. Без особено желание тя се отдалечи на няколко крачки.

Почти веднага видях по лицето й да се изписва изражение на изненада от посипалите се припряно думи на Поаро.

В това време се чувствувах доста неловко и не знаех къде да се дяна. Чаленджър с готовност и такт ми се притече на помощ, като ми предложи цигара и направи някаква банална забележка. Ние се бяхме поогледали и бяхме настроени съчувствено един към друг. Струваше ми се, че аз повече му подхождах, отколкото мъжът, с когото беше обядвал. Сега имах възможност да поразгледам и него. Висок, рус, доста изискан млад мъж с малко по-месест нос и прекалено подчертана хубост. Имаше малко надменно държане и морно провлачваше думите си. Особено не ми харесваше, че имаше нещо мазно в целия му вид.

След това погледнах жената. Тя седеше точно срещу мене в голямо кресло и беше току-що свалила шапката си. Беше необикновен тип — „уморена мадона“ дава най-добра представа за нея. Имаше руса, почти безцветна коса с път по средата, опъната направо надолу над ушите и вързана на кок на врата. Лицето й беше мъртвешки бледо и изпито, но въпреки това странно привлекателно. Очите й бяха много светлосиви с големи зеници. Изглеждаше чудновато безразлична. Тя ме гледаше втренчено. Изведнъж проговори:

— Седнете, докато приятелят ви свърши с Ник.

Гласът и беше престорен, отпуснат и изкуствен и въпреки това някак чудновато привлекателен с някаква звучна безучастна красота. Направи ми впечатление, бих казал, на най-уморения човек, когото съм срещал някога. Уморена духовно, не телесно, сякаш се е убедила, че всичко на света е празно и без стойност.

— Госпожица Бъкли много любезно помогна на приятеля ми, когато той си изкриви глезена тая сутрин — обясних аз, след като приех поканата й.

— Така ни каза и Ник — Очите й ме разглеждаха, все още с безразличие. — Сега вече нищо му няма на глезена, нали?

Усетих, че се изчервявам.

— Само едно моментно навяхване — потвърдих аз.

— Тъй ли? Чудесно… Радвам се да чуя, че Ник не е измислила всичко това. Знаете, тя е най-очарователната малка лъжкиня, която е съществувала някога. Нещо изумително — то е особена дарба.

Аз просто не знаех какво да кажа. Смущението ми като че ли й се видя забавно.

— Тя е една от най-старите ми приятелки — продължи жената, — но винаги съм смятала, че лоялността е твърде отегчителна добродетел, не сте ли съгласен? Упражнявана главно от шотландците, също като пестеливостта и спазването на неделната почивка. Но Ник е лъжкиня, нали, Джим? Тая удивителна история със спирачките на колата… А Джим казва, че в нея няма нищо вярно.

— Малко нещо разбирам от коли — каза младият мъж с мек, сочен глас.

Той се пообърна към прозореца. Вън сред другите автомобили имаше дълга червена кола. Изглеждаше по-дълга и по-червена, отколкото би могла да бъде коя да е друга кола. Имаше дълъг лъскав капак от полиран метал. Една свръхкола!

— Ваша ли е тая кола? — попитах го, подтикнат от внезапно досещане.

Той кимна:

— Да.

Изпитах безумно желание да кажа „Би ли могло да бъде другояче!“

В тоя миг Поаро се върна при нае. Аз станах, той ме хвана под ръка, поклони се набързо на компанията и припряно ме повлече със себе си.

— Всичко е наредено, приятелю. Трябва да отидем при мадмоазел в Крайната къща в шест и половина. Дотогава тя ще се е върнала от разходка. Да, да, положително ще се е върнала… здрава и читава.

Лицето му беше напрегнато, а в гласа се долавяше тревога.

— Какво и каза?

— Помолих я да ми назначи среща колкото може по-скоро Тя не прояви особено голямо желание естествено Мисли си (аз виждам как мислите минават през ума й): „Кой е той, тоя дребен човечец? Някой простак, парвеню, кинорежисьор?“ Ако можеше, щеше да ми откаже, но е трудно, когато те попитат изневиделица, по е лесно да се съгласиш. Тя предполага, че ще се върне към шест и половина. Ca y est 15 15 Ca y est (фр.) — Това е добре. — Б.пр. !

Подхвърлих му, че в такъв случай работата, изглежда, да е наред, но забележката ми не бе посрещната много благосклонно. Поаро беше наистина настръхнал, както се казва, като оса. Цял следобед крачеше из дневната ни стая, мърмореше си и непрекъснато пререждаше и оправяше разните украшения. Когато му заговарях, махаше с ръце и клатеше глава.