Агата Кристи: Загадката на Ендхаус

— Аз… аз не исках да кажа… — започнах аз.

Моят приятел с непринудено движение на ръката не ми позволи да доизрека извинението си.

— Знаете — заяви той, — аз не съм амфибия като машината на нещастния капитан Ситън, аз съм космополит. А от англичаните, както знаете, винаги много съм се възхищавал. Например от начина, по който четат всекидневниците — от първата до последната буква.

Вниманието ми се отклони към политическите новини.

— Изглежда, че здраво са притиснали министъра на вътрешните работи — забелязах със смях.

— Нещастникът! И той си има неприятности. О, да! Дотам, че е тръгнал да търси помощ от най-невероятни места.

Загледах го учудено.

С лека усмивка Поаро измъкна от джоба сутрешната си поща, грижливо стегната с ластик. Избра от нея едно писмо и ми го подхвърли.

— Не е могло да ни настигне вчера — каза той.

Прочетох писмото с приятно чувство на възбуждение.

— Поаро! — възкликнах аз. — Това е много ласкателно за вас!

— Така ли смятате, приятелю?

— Той говори с най-топли думи за вашите способности.

— Той е прав — каза Поаро и скромно извърна очи.

— Той ви моли да проучите тоя въпрос за него, иска го като лична услуга.

— Точно така. Няма защо да ми го повтаряте всичко това. Нали ви е ясно, драги Хейстингс, че съм прочел това писмо.

— Много жалко! — извиках аз. — Това ще прекъсне нашата почивка.

— Не, не, caimez-vous 3 3 Caimez-vous. (фр.) — Успокойте. — Б.пр. , за това не може да става и дума.

— Но министърът на вътрешните работи казва, че въпросът е спешен.

— Може да е прав, а може и да не е. Тези политици много лесно изпадат в паника. Виждал съм лично в Chambre des Deputes 4 4 Chambre des Depute. (фр.) — Камарата на представителите. — Б.пр. в Париж…

— Да, да, но, Поаро, положително трябва да видим какво ще правим. Бързият влак за Лондон е вече заминал, той тръгва в дванадесет часа. Следващият…

— Успокойте се, Хейстингс, успокойте се, моля ви се! Това вечно вълнение, възбуда! Няма да отиваме в Лондон днес… нито пък утре.

— Но тази покана…

— Не ме засяга. Не съм на служба във вашата полиция, Хейстингс. Молят ме да се заема с тоя случай като частен следовател. Аз отказвам.

— Отказвате?!

— Разбира се. Сядам и пиша с най-голяма учтивост, поднасям моето съжаление, моите извинения, обяснявам, че съм просто отчаян… но какво да правим? Аз вече не работя, с мене е свършено.

— С вас не е свършено — разгорещено възкликнах аз.

Поаро ме потупа по коляното.

— Това са думи на добър приятел, на вярното куче. А вие имате и основание за тях. Сивите клетки, те все още функционират, редът, похватът — все още съществуват. Но щом съм решил да не работя повече, приятелю, това значи, че няма да работя! Свършено! Не съм някой любимец на театралната публика, който се сбогува със сцената по десетина пъти. С най-голямо великодушие казвам: нека младите си опитат силите. Може и да постигнат нещо, което да им направи чест. Съмнявам се, но може и да постигнат. Във всеки случай положително ще се справят добре с това без съмнение скучно дело на вътрешния министър.

— Но, Поаро, тая чест!

— Аз стоя над ласкателствата. Министърът на вътрешните работи, понеже е умен човек, разбира, че стига да си осигури моите услуги, всичко ще свърши добре Какво искате? Той няма късмет. Еркюл Поаро е решил последния си случай.

Погледнах го. Дълбоко в душата си осъждах упоритостта му. Решаването на случай като тоя, който му беше предложен, можеше да прибави още повече блясък към неговата и без друго световна слава. И въпреки това не можех да не се възхитя на непоколебимостта му.

Изведнъж ми дойде нещо наум и се усмихнах.

— Интересно, че не ви е страх — казах. — Такова решително изявление положително ще бъде голямо изкушение за боговете.

— Не е възможно някой да разклати решението на Еркюл Поаро — отговори той.

— Не е възможно ли, Поаро?

— Прав сте, mon ami, човек не бива да употребява такива думи. Е, ma foi 5 5 Ma foi. (фр.) — Бога ми! — Б.пр. , не казвам, че ако някой куршум удари стената над моята глава, няма да разследвам случката! Най-после и аз съм човек!

Аз се усмихнах Малко камъче току-що беше паднало на терасата до нас и хрумналата на Поаро аналогия ми се видя забавна. Той се наведе, вдигна камъчето и продължи:

— Да, и аз съм човек. Човекът е спящо куче, така си е, но спящото куче може да се събуди. Така твърди една пословица на вашия език.

— С други думи — казах аз, — ако намерите утре сутрин кама, забита до възглавницата ви, да му мисли престъпникът, който я е забил там!