Агата Кристи: Загадката на Ендхаус

— Да, беше на татко. Той го донесе от войната. Оттогава все се въргаля тука. Едва онзи ден го видях ей в това чекмедже.

Девойката посочи старомодна писмена маса. После, сякаш и беше дошла някаква необикновена мисъл, отиде при масата и издърпа чекмеджето. Тя се обърна някак озадачено. В гласа й прозвуча нова нотка:

— О! — каза тя — Той… Той е изчезнал.

Именно от този миг разговорът се поведе в по-друг път. Досега Поаро и девойката бяха само водили някакъв безсмислен спор. Разделяше ги пропастта на годините. Неговата слава и репутация не значеха нищо за нея — тя принадлежеше към поколение, което познава само големите имена на своето собствено време. Ето защо неговите предупреждения не й правеха никакво впечатление. Той беше за нея само един доста смешен възрастен чужденец със забавна склонност към мелодрама.

А това отношение пречеше на Поаро. На първо място, от него страдаше суетността му. Той вечно твърдеше, че целият свят познава Еркюл Поаро. Сега пред него имаше някой, който не го познава. „Много хубаво за него — неволно си мислех аз, — но не съвсем благоприятно за гонената от него цел!“

Обаче щом се откри липсата на пистолета, работата тръгна по-другояче. Ник престана да се отнася към нея като към леко забавна шега. Тя все още гледаше на всичко леко, защото в нейните навици и убеждения беше да се отнася леко към всичко случило се, но в държането й настъпи явна промяна.

Тя се върна и седна върху облегалката на едно кресло и замислено се навъси.

— Странно — рече тя.

Поаро се завъртя към мене.

— Помните ли, Хейстингс, малкото хрумване, за което ви споменах? Е, то е било вярно, моето малко хрумване! Да предположим, че мадмоазел беше намерена да лежи застреляна в градината на хотела? Могла е да остане неоткрита няколко часа — оттам минават малко хора А до ръката й, току-що паднал от нея, собственият й пистолет. Без съмнение любезната мадам Елин щеше да установи чий е. Щяха да почнат без съмнение приказки за тревоги или безсъние.

Ник нервно се размърда.

— Това е вярно. Аз съм измъчена до смърт. Всички ми разправят, че съм много нервна. Да, щяха да казват всичко това.

— И да се произнесат, че това е самоубийство. На пистолета, за голямо удобство щеше да има отпечатъци само от пръстите на мадмоазел и никой друг… е, да, щеше да е много просто и убедително.

— Ужасно забавно! — каза Ник. Но по гласа й, както с удоволствие забелязах, не можеше да се заключи, че „ужасно се забавлява“.

Поаро прие думите й така, както бяха изказани:

— N’est-ce pas? 19 19 N’est-ce pas? (фр.) — Нали? — Б.пр. Но вие разбирате, мадмоазел, че на това трябва да се сложи край. Четири неуспеха, да, но петият опит може да свърши успешно.

— Дайте насам катафалките с гуми на копелетата! — промърмори Ник.

— Но ние, моят приятел и аз, сме тука, за да предотвратим това!

Почувствувах се благодарен за думичката „ние“. Поаро има навика понякога да забравя за моето съществуване.

— Да — намесих се аз. — Не бива да се тревожите, госпожице Бъкли. Ние ще ви защитим.

— Това е ужасно мило от ваша страна! — каза Ник. — Мисля, че цялата тая история е просто чудесна. Безкрайно, безкрайно вълнуваща!

Тя все още продължаваше да се показва лекомислено безразлична, но в очите й, както ми се струваше, се четеше тревога.

— И първото нещо, което ще направим — каза Поаро, — е да устроим съвещание.

Той седна и приятелски й се усмихна.

— Да започнем с един банален въпрос, мадмоазел: имате ли врагове?

Ник със съжаление поклати глава.

— Боя се, че нямам — каза тя с тон на извинение.

— Bon 20 20 Bon (фр.) — Добре. — Б.пр. . Ще оставим тая възможност настрана А сега да видим въпроса на киното, на детективския роман: кой ще спечели от смъртта ви, мадмоазел?

— Не мога да си представя — отговори Ник — Тъкмо затова всичко ми се струва толкова безсмислено. Освен да е заради тоя стар гълъбарник, пък и той е ипотекиран до керемидите, покривът тече и не вярвам да има каменовъглена мина или друго нещо вълнуващо, скрито в скалите.

— Казвате, че е ипотекиран, hien 21 21 Hien (фр.) — А? (Нали?) — Б.пр. ?

— Да. Наложи ми се да го ипотекирам. Виждате ли, на два пъти трябваше да се плаща данък за наследство, много скоро едно след друго. Първо умря дядо ми, точно преди шест години, а после брат ми. Това сложи капак на финансовите ми неблагополучия.

— А вашият баща?

— Той се върна от войната като инвалид, после се разболя от пневмония и умря през 1919 година. Майка ми е умряла, когато съм била бебе. Аз живеех тука с дядо. Той и татко не се разбираха (не ми е никак чудно!), затова татко сметна за по-удобно да ме зареже и да тръгне да скита по света, без да мисли за никой друг. Джерълд, брат ми, също не се разбираше с дядо. Смятам, че и аз надали щях да се разбирам с него, ако бях момче. Спаси ме това, че бях момиче. Дядо все казваше, че съм издънка от стария корен и съм наследила неговия дух. — Тя се засмя. — Струва ми се, че е бил рядък стар грешник. Но имаше страхотен късмет. Хората тука казваха за него, че каквото и да допре, се превръщало в злато. Но беше комарджия и проиграваше всичко спечелено. Когато умря, не остави почти нищо освен къщата и мястото. Аз бях на шестнадесет години, когато той умря, а Джерълд на двадесет и две. Джерълд загина при автомобилна злополука точно преди три години и аз наследих имота.