Агата Кристи - Загадката на Ендхаус

Тая забележка ме накара леко да трепна.

— Всъщност той е с единия крак в гроба — каза Поаро. — О, не ме гледайте мене, мадмоазел! Аз съм дядо, аз съм нищо. А сега разкажете ми нещо повече за тия случайности. Например за картината.

— Тя е вече закачена отново, на нов шнур. Можете да дойдете и да я видите, ако желаете.

Ник ни поведе от стаята и ние я последвахме. Въпросната картина беше живопис с маслени бои в тежка рамка. Висеше точно над възглавието.

— Ще ми позволите ли, мадмоазел — промърмори Поаро, свали обувките си и се качи на леглото. Той разгледа картината, шнура и внимателно провери тежестта. Сетне с красноречива гримаса слезе на земята.

— Да ти се стовари това на главата… не, нямаше да е много хубаво. Шнурът, с който е била закачена, мадмоазел, също такъв ли беше, телена жица?

— Да, но не толкова дебела. Тоя път сложих по-дебела.

— Лесно за разбиране. Ами разгледахте ли мястото на пречупването, протъркани ли бяха двата края?

— Мисля да, но не съм обърнала особено внимание. Пък и защо ли?

— Точно така. Както казвате, защо ли? Въпреки всичко много бих искал да видя това парче тел. Дали е някъде тука из къщата?

— То си беше на картината. Предполагам, че човекът, който е сложил новия тел, е просто изхвърлил стария.

— Жалко! Много бих искал да го видя.

— Вие, май, все пак не мислите, че е било само една случайност? Положително не е могло да бъде нещо друго.

— Може да е било случайност. Няма възможност да се установи. Но повредата на спирачките на колата ви, това не е било случайност. А и камъкът, който се е търколил от скалите… бих искал да видя мястото, където е станало това нещо.

Ник ни заведе в градината и там — до ръба на скалите. Морето блестеше синьо в краката ни. Камениста пътека водеше надолу по самите скали. Ник описа точно къде беше станала случката и Поаро замислено кимна. После запита:

— Колко входа има към градината ви, мадмоазел?

— Имаме главния вход покрай портиерската къщичка. И вход за доставчиците: една вратичка на половината от тоя тесен път. После има порта ей тука, на ръба на скалите. Тя извежда на една криволичеща пътека, която се качва от тоя плаж до хотел „Маджестик“. И после, разбира се, може да се мине направо в градината на „Маджестик“ през една пролука в живия плет — това е пътят, по който минах тая сутрин. Да се мине през градината на „Маджестик“ е най-прекият път към града изобщо.

— А вашият градинар къде работи обикновено?

— Ами обикновено чопли в зеленчуковата градина или пък седи в бараката за правене на консерви и се преструва, че точи градинските ножици.

— Сиреч, от другата страна на къщата?

— Да.

— Тъй че, ако някой дойдеше тука и бутнеше някой камък, надали някой щеше да го забележи.

Ник изведнъж потреперя.

— Мислите ли… наистина ли мислите, че е било така? — попита тя. — Аз някак си не мога да го повярвам. Струва ми се съвършено несериозно.

Поаро отново извади куршума от джоба си и го погледна.

— Това не е било несериозно, мадмоазел — меко промълви той.

— Трябва да е бил някой луд.

— Възможно. Това е интересна тема за разговор след вечеря: дали всички престъпници са наистина луди? Може и да има някаква деформация в сивото им вещество, да, много е вероятно. Но това е грижа на лекаря. Що се отнася до мене, аз имам да върша друга работа. Аз трябва да мисля за невинните, а не за виновните — за жертвата, а не за престъпника. Сега ме занимавате вие, мадмоазел, а не неизвестният ви нападател. Вие сте млада и хубава, слънцето грее и светът е приятен, пред вас има живот и любов. Ето за какво мисля аз, мадмоазел. Кажете ми, тия ваши приятели госпожа Райс и господин Лазаръс, тука ли са? Откога?

— Фреди пристигна по тия места в сряда. Гостувала е една-две нощи у някакви хора, близо до Тависток. Тука е от вчера. А Джим е обикалял наоколо, предполагам.

— А капитан Чаленджър?

— Той е в Девънпорт. Идва тука с колата, щом може да се измъкне, повечето в събота и неделя.

Поаро кимна. Ние се връщахме към къщата. Настъпи мълчание и после изведнъж той каза:

— Имате ли някоя приятелка, на която можете да се доверите, мадмоазел?

— Да, Фреди.

— Някоя друга освен госпожа Райс.

— Ами… не знам. Сигурно имам. Защо?

— Защото искам някоя приятелка да дойде да живее с вас… незабавно.

— О!

Ник като че ли се сащиса. Замисли се и помълча една-две минути. После каза колебливо:

— Например Маги. Предполагам, че бих могла да я накарам да дойде.