Агата Кристи: Загадката на Ендхаус

— Мосьо Поаро! — възкликна Ник.

— Мадмоазел, вие ме въвлякохте в тая история. Аз се заех със случая по ваше желание. Сега не можете да ме накарате да замълча.

Той заплашително вдигна показалеца си с движение, което ми беше добре познато.

— Седнете, всички седнете и аз ще ви разкажа истината.

Накара ни да млъкнем с властното си държане, ние послушно седнахме и устремихме към него съсредоточени погледи.

— Ecoutez! Аз имам тука един списък, списък на лица, свързани с престъплението. Обозначил съм ги с букви от азбуката, включително буквата „Й“. „Й“ означаваше неизвестно лице, замесено в престъплението чрез някого от другите. До тая вечер не знаех кой е тоя „Й“, но знаех, че такова лице съществува. Събитията тая вечер показаха, че съм бил прав. Но вчера изведнъж ми стана по ясно, че съм допуснал сериозна грешка. Бях направил един пропуск. И аз добавих още една буква към списъка си. Буквата „К“.

— Още едно неизвестно лице? — с лека подигравка запита Вайз.

— Не съвсем. Аз избрах „Й“ като обозначение за някакво неизвестно лице. Още едно неизвестно лице би било само още едно „Й“. „К“ означава нещо друго. То стои на мястото на лице, което е трябвало да бъде включено в първоначалния списък, но е било пропуснато.

Той се наведе към Фредерика.

— Успокойте се, мадам. Вашият съпруг не е бил виновен за убийство. Мадмоазел Маги е била убита от лицето „К“.

Фредерика не сваляше очи от него.

— Но кой е „К“?

Поаро кимна на Джап. Инспекторът направи крачка напред и заговори с тон, който напомняше дните, когато бе давал показания пред полицейските съдилища.

— В съгласие с получени от мене сведения застанах тука на пост рано вечерта, след като бях тайно въведен в къщата от мосьо Поаро. Стоях скрит зад пердетата в гостната. Когато всички се събраха в тая стая, една млада дама влезе в гостната и запали лампите. Тя се запъти към камината и отвори малка ниша в ламперията, която, изглежда, се отваряше и затваряше с някаква пружина. Тя извади от нишата пистолет. С оръжието в ръка дамата напусна стаята. Аз я последвах и лекичко притворих вратата, колкото да мога да наблюдавам по-нататъшните й движения. В хола имаше палта и наметки, оставени от посетителите при пристигането им. Младата дама грижливо избърса пистолета с кърпичка и го сложи в джоба на сива наметка, собственост на госпожа Райс…

Ник невъздържано закрещя:

— Това не е вярно… от първата до последната дума!

Поаро я посочи с ръка.

— Voilà! — каза той. — Лицето „К“! Мадмоазел Ник е тая, която е застреляла братовчедка си Маги Бъкли.

— Да не сте полудели? — извика Ник. — Защо ми е трябвало да убивам Маги?

— За да наследите парите, оставени й от Майкъл Ситън! Тя се е казвала също Магдала Бъкли и той е бил сгоден с нея, а не с вас.

— Вие… вие…

Тя стоеше разтреперана, неспособна да говори. Поаро се обърна към Джап:

— Телефонирахте ли на полицията?

— Да, те вече чакат в хола. Имат заповед за задържане.

— Всички сте луди! — презрително изкрещя Ник. Тя бързо се приближи до Фредерика. — Фреди, дай ми ръчния си часовник… за спомен, а?

Фредерика бавно откопча украсения със скъпоценни камъни часовник от китката си и го подаде на Ник.

— Благодаря. А сега… мисля, че трябва да свършим тая безкрайно глупава комедия.

— Комедията, която вие замислихте и поставихте в Крайната къща. Да, но не е трябвало да давате главната роля на Еркюл Поаро. Това, мадмоазел, беше ваша грешка, много сериозна грешка.

— Искате да ви обясня?

Поаро огледа всички с доволна усмивка и с тоя вид на престорена скромност, който ми беше толкова добре познат.

Бяхме се преместили в гостната и бяхме понамалели на брой. Слугите се бяха тактично оттеглили, а семейство Крофт бе поканено да последва полицията. Бяхме останали Фредерика, Лазаръс, Чаленджър, Вайз и аз.

— Eh bien, признавам, аз бях измамен, съвсем измамен, без остатък. Малката Ник ме въртеше, както си щеше според много сполучливия израз във вашия език. А, мадам, колко права бяхте, когато ми казахте, че вашата приятелка е хитра малка лъжкиня! Колко права!

— Ник винаги е лъгала — сдържано каза Фредерика. — Точно затова всъщност не вярвах на тия нейни чудесни избавления.

— А аз, идиотът, аз й повярвах!

— Не са ли се случили наистина? — попитах аз. — Трябва да призная, че все още бях безнадеждно объркан.

— Те бяха измислени, много хитро, за да създадат точно това впечатление, което създадоха.