Агата Кристи - Котка сред гълъбите

— Но аз не мога — възпротиви се Айлийн Рич. — Нямам достатъчно познания. Още съм много млада. Не притежавам нито опита, нито познанията, които се изискват.

— Позволи ми да зная това по-добре от теб — настоя мис Булстрод. — Освен това искам да обърнеш внимание, че в момента това не е изгодно предложение. Другаде би направила по-добра кариера. Но ти го казвам и ти трябва да ми вярваш. Още преди нещастието с мис Ванситарт бях решила, че ти ще бъдеш човекът, който ще поеме училището…

— Решили сте го преди това? — Айлийн Рич я зяпна. — Но аз мислех… всички ние мислехме…, че мис Ванситарт…

— С мис Ванситарт нямахме никакви уговорки — каза мис Булстрод. — Признавам, че я имах предвид. Мислех за нея през последните две години. Но винаги нещо ме е възпирало да й кажа нещо по-определено. Всички смятаха, че тя ще ме замести. Дори и самата тя може би го е мислила. Аз също, доскоро. Но после реших, че тя не е точно това, което искам.

— Но тя отговаряше на всички изисквания — каза Айлийн Рич. — Тя би направила всичко така, както вие желаете; би осъществила вашите идеи.

— Да — отвърна мис Булстрод, — и точно там щеше да й бъде грешката. Човек не може да живее с миналото. Традицията е необходима, но не бива да се прекалява с нея. Училището е за съвременни деца. То не е за децата отпреди петдесет или дори от отпреди тридесет години. Съществуват училища, където традицията се цени повече от всичко, но „Медоубенк“ не е от тях. То няма установени традиции. То е творение на една жена, ако мога да се изразя така. И това съм аз. Имах някои идеи и ги осъществих възможно най-добре, макар че от време на време трябваше да ги променям, щом не се получаваше желаният резултат. Училището не беше стандартно, но не се гордееше, че е и нестандартно. Това е училище, което се опитва да свърже по най-добрия възможен начин двата свята — миналото и бъдещето, но поставя ударението върху настоящето. Този стил ще се запази, трябва да се запази. Директорката му трябва да има идеи — идеи, свързани с настоящето. Да запази хубавото от миналото и да гледа напред в бъдещето. Ти си почти на тази възраст, на която бях аз, когато започнах тук, само че разликата е, че ти притежаваш онова, което на мен вече ми липсва. Пише го в Библията. „Възрастните хора мечтаят, а младите имат идеи.“ Тук нямаме нужда от мечти, а от идеи. Смятам, че ти си надарена с въображение и затова реших, че си по-подходяща от Елинор Ванситарт.

— Би било чудесно — каза Айлийн Рич. — Чудесно. Това е, което бих желала повече от всичко.

Мис Булстрод леко се изненада от употребата на условното наклонение, но не го показа. Тя любезно кимна.

— Да, би било чудесно. Но сега не е чудесно, така ли? Ами, напълно те разбирам.

— Не, не, изобщо нямах предвид това — възрази Айлийн Рич. — Изобщо. Аз… не мога да го обясня много ясно, но ако бяхте… ако ми бяхте предложили преди седмица-две, веднага щях да ви отговоря, че не мога, че би било невъзможно. Единствената причина, поради която… поради която би било възможно сега, е… заради съпротивата, борбата. Може ли… да размисля, мис Булстрод? Сега не зная какво да ви отговоря.

— Разбира се — отвърна мис Булстрод. Тя бе все още изненадана. „Хората са непредсказуеми“ — мислеше си тя.

— Ето я Рич отново с разрешена коса — каза Ан Шапланд, като се изправи над цветната леха. — След като не може да се грижи за косата си, би трябвало да я подстриже. Главата й е добре оформена и ще изглежда по-добре.

— По-добре го кажи на нея — отвърна Адам.

— Не сме толкова близки — каза Ан Шапланд и продължи. — Мислиш ли, че училището ще продължи да съществува?

— Труден въпрос — отговори Адам. — Освен това кой съм аз, за да съдя?

— Ти можеш да прецениш както всеки друг — отвърна Ан Шапланд. — Може и да продължи да съществува. Старата Кавгаджийка, както я наричат момичетата, притежава необходимото. Като започнеш от хипнотичното въздействие върху родителите. Колко време измина от началото на срока — само месец? Струва ми се цяла година. Ще се радвам, когато всичко свърши.

— Ще се върнеш ли, ако училището продължи да работи?

— Не — категорично отговори Ан, — няма. Толкова се наситих на училищния живот, че ми стига до края на дните ми. Освен това не съм създадена, за да ме поставят в клетка заедно с много други жени. Пък и честно казано, не обичам убийствата. Забавно е да четеш за такива неща във вестника или за да се приспиваш с хубава книга. Но ако се случи в действителност, никак не е приятно. Мисля — добави замислено Ан, — че когато напусна в края на срока, ще се омъжа за Денис и ще се задомя.