Агата Кристи - Котка сред гълъбите

— Наистина е прекалено много… това бягане и скачане — намусено отвърна Шаиста, — както и часовете по физкултура. Не харесвам мис Спрингър. Все повтаря: „По-бързо, по-бързо, не се мотайте.“ Изморявам се.

— Достатъчно, Шаиста — прекъсна я с властен глас мис Булстрод. — Семейството ти те е изпратило тук, за да се учиш на английски начин на живот. Физическите упражнения ще се отразят добре на тена ти и ще развият бюста ти.

Тя освободи Шаиста и се усмихна на развълнуваната мис Джонсън.

— Наистина! — възкликна тя. — Това момиче е съвсем зряло, като я гледа човек, прилича на двадесетгодишна. А и така се чувства. Но не можем да очакваме от нея да се чувства на едни и същи години с Джулия Ъпджон например. Интелектуалното ниво на Джулия е много по-високо от това на Шаиста. Но физически и тя би могла да носи такъв сутиен.

— Колко хубаво щеше да бъде, ако всички момичета бяха като Джулия Ъпджон — каза мис Джонсън.

— Не съм съгласна с тебе — възрази бързо мис Булстрод. — Ако всички ученички бяха еднакви, щеше да е много тъпо.

Тъпо, повтори си тя на ум и започна отново да проверява есетата върху Библията. От известно време тази дума се въртеше из главата й. Тъпо…

Това беше последното нещо, което би могло да се каже за училището й. Самата тя по време на кариерата си като училищна директорка не се беше чувствала тъпо. Трябваше да се бори с трудности, с непредвидени кризи, с неприятности с родители и с деца — домашни вълнения. Беше се справяла с назряващи катастрофи, като ги беше превръщала в победи. Всичко беше стимулиращо, вълнуващо, струваше си усилията, дори и сега, когато беше взела решение, не й се искаше да се оттегля.

Радваше се на отлично здраве. Чувстваше същата енергия както преди, когато тя и Чади (преданата Чади!) се бяха захванали с голямото начинание с една шепа деца, подкрепяни от необикновено проницателен банкер. Чади имаше по-висока научна степен от нея, идеите как да се проектира и построи училището, за да се превърне в известна институция в цяла Европа, бяха нейни, но мис Булстрод никога не се бе страхувала да експериментира, докато Чади се задоволяваше да преподава кротко и монотонно онова, което знае. Най-висшето постижение на Чади беше, че е винаги налице, наблизо, преданият буфер, който винаги предлага помощ, ако има нужда. Както в деня на откриването на учебната година с лейди Вероника. Именно върху стабилността на Чади се крепеше славата на училището.

Погледнато от материална гледна точка, и двете не бяха за оплакване. Ако се пенсионираха сега, щяха да имат приличен доход и застраховка до края на живота си. Мис Булстрод се питаше дали ако тя самата се оттегли, Чади ще стори същото. Вероятно не. Може би училището бе неин дом. С предаността и надеждността си тя ще продължи да подкрепя приемничката на мис Булстрод.

Мис Булстрод беше решила, че трябва да си намери заместничка. В началото ще ръководят съвместно, а след това ще я остави да поеме работите в свои ръце. Да напуснеш сцената в подходящия момент — това е едно от най-големите изисквания на живота. Да се оттеглиш преди силите да започнат да те напускат, преди да отслабиш контрола, преди да се отегчиш, преди да надделее нежеланието да се изправяш лице в лице с безбройните трудности.

Тя свърши с проверката на есетата и отбеляза, че детето Ъпджон притежава оригинален начин на мислене. На Дженифър Сътклиф напълно й липсваше въображение, но показваше изключително реалистично разбиране на фактите. Мери Вайз, която получаваше стипендия, разбира се, притежаваше удивително силна памет. Но какво тъпо дете! Тъпо — отново тази дума. Мис Булстрод се постара да я забрави и позвъни на секретарката си.

Започна да диктува писма.

„Скъпа лейди Валът, Джейн има проблеми с ушите. Прилагам лекарското заключение… и тъй нататък.“

„Драги барон фон Айзингер, разбира се, че можем да уредим въпроса Хедвиг да отиде на опера, ако Хелщерн участва в ролята на Изолда…“

Бързо измина час. Мис Булстрод диктуваше, без да спира. Моливът на Ан Шапланд препускаше по листа хартия.

„Много добра секретарка — помисли си мис Булстрод. — По-добра от Вира Лоримър.“ Тази Вира беше много досадна. Напусна така внезапно. Каза, че имала нервна криза. Сигурно е имало замесен мъж, помисли си с отвращение мис Булстрод. Винаги има замесен мъж.

— Това е всичко — завърши мис Булстрод, след като продиктува и последната дума, а после въздъхна.

— Трябва да върша толкова много досадни неща — отбеляза тя. — Да пишеш писма до родителите е все едно да храниш кучета. Буташ по някое блудкаво успокоение във всяка очакваща уста.