Джейн Кренц - Радост

Бригман ги изгледа сериозно.

— Приятелю, може би дамата е твоят щастлив коз.

— Може би — съгласи се Райърсън. Погледна Вирджиния и тутакси в погледа му си пролича решимостта му. Той леко я целуна по устните. После се качи на платформата и зае място на масата. Още веднъж извърна поглед назад, за да се увери, че Вирджиния е наблизо.

Тя облегна лакти на полирания дървен парапет, който обграждаше игралния терен и окуражително се усмихна. Играта на покер можеше да продължи с часове, припомни си тя. Достатъчно време, през което да събере още малко смелост.

За едно нещо беше права — играта на покер се проточи. Веднага след началото Райърсън, както и всички мъже около масата, бързо забравиха за Вирджиния. Тя наблюдаваше известно време, но повечето от триковете й убягваха. Нищо не разбираше от покер. След известно време отиде до бара за още едно питие.

Когато се върна, откри, че нямаше ни най-малък признак за скорошно привършване. Райърсън, подобно на останалите мъже около масата, беше свалил сакото си, и това сякаш беше единственото отстъпление пред напрежението. Вирджиния забеляза, че купчината чипове пред Райърсън расте. Това й се стори добър знак.

Облегна се отново на парапета с питие в ръка и започна да се наслаждава на спокойствието и безупречната техника на Райърсън. Сякаш нищо не бе в състояние да го засенчи. От друга страна, Бригман ставаше все по-напрегнат и по-възбуден. Очевидно, започваше да губи, а това усещане сякаш му беше чуждо. Не му обръщаше внимание.

Мина още един час. Вирджиния отиде да послуша оркестъра. Двама мъже я поканиха на танц, но тя любезно им отказа. Когато се върна, откри, че играта на покер е стигнала кризисен момент. Всички бяха отпаднали, с изключение на Райърсън и Бригман. По веждите на Бригман имаше капчици пот, които се търкулнаха по носа му. Ядосано и припряно той ги избърса с ръка, преди да каже нещо с нисък глас.

Той разположи картите си на масата, същото направи и Райърсън. От мястото, където стоеше, Вирджиния не виждаше „ръцете“, а и да ги виждаше нямаше да може да ги разпознае, но добре познаваше изражението на губещия човек. Хари Бригман тъкмо беше загубил голяма сума. Той се изправи припряно и измърмори нещо на Райърсън. После се обърна и излезе от казиното. Райърсън бавно се надигна и протегна рамене. Огледа се и видя Вирджиния.

— Връщам се след няколко минути.

— Къде отиваш?

— С Бригман ще говорим насаме. Остани тук. — Без да дочака отговор от нея, той последва Бригман навън.

Вирджиния чакаше, изпълнена с нетърпение, любопитство и безпокойство. Чудеше се какво ли се беше случило по време на играта, че Райърсън и Бригман трябваше да говорят насаме. Тя тъкмо се канеше да последва двамата мъже, когато неочаквано Райърсън се върна. Бригман не беше с него.

— Какво, по дяволите, става? — тихо попита Вирджиния и се спусна към Райърсън.

Очите му блестяха. От него струеше овладяно вълнение.

— Бригман просто покри загубите си, това е.

— Но как? Защо трябваше да излизаш? Какво става?

— Шшш. Ще ти разкажа всичко. Да се махаме оттук. Той я хвана за ръка и я изведе в приятната нощ. Когато се отдалечиха достатъчно, той я накара да спре до една лампа в градината и бръкна в джоба на сакото си.

— Виж това.

Вирджиния огледа малката кутийка за бижута в ръката му. Беше стара, обшита в зелено кадифе. Обзе я странно оживление.

— Какво е това?

Райърсън мълчаливо отвори кутийката и показа съдържанието й. Вирджиния затаи дъх. За миг остана неподвижна. Не можеше да откъсне поглед от предмета в кадифената кутийка.

Беше гривна. Невероятна гривна! Вирджиния не беше виждала подобна. На меката светлина тлееха зелени пламъци, завинаги вледенени в ясните камъни. Златни нишки свързваха смарагдовите огньове с малки диамантчета. Украшението светеше с топлина, съвсем несвойствена за студените бижута.

Вирджиния онемя, реалността сякаш отстъпваше пред нереалното. Обзе я напрежение. За части от секундата й мина смущаващата мисъл, че вижда пред себе си нещо, което не се вместваше в триизмерната действителност наоколо. Този предмет в кутийката принадлежеше сякаш едновременно на миналото, на настоящето и на бъдещето.

У нея се събуди непознатото собственическо чувство. Предметът в кутийката принадлежеше на нея и на Райърсън. Тя дълбоко осъзнаваше това.

Вирджиния се отърси от обзелото я смущаващо усещане. Най-накрая се осмели да каже:

— Това е гривна.

— Смарагди и диаманти, свързани със злато — обясни Райърсън. — Или поне така твърди Бригман.