Джейн Кренц - Радост

— Вярваш ли му?

— Не съм сигурен. Не разбирам от бижута.

— Потресаваща е, Райърсън. Изключително красива. Дори и да е имитация, това е най-невероятното бижу, което някога съм виждала!

— Ако е имитация, е доста сполучлива. Виж, тук стои обичайната оценка на бижутерите за възрастта на предмета. — Райърсън посочи сгънат лист хартия под кадифената възглавничка. — Не споменават стойността, но твърдят, че датира от края на седемнадесети век.

— Невероятно.

Райърсън затвори кутийката със сияещ поглед.

— И аз така се почувствах, когато я видях — грубо рече той. — Веднага щом Бригман отвори кутийката и ми я показа, разбрах, че трябва да я притежавам. Казах му, че я приемам като компенсация за всичко, което изгуби срещу мен тази вечер.

— Толкова много ли изгуби той?

— В края на играта ми дължеше десет хиляди долара.

Вирджиния остана с отворени уста.

— Десет хиляди? — едва промълви тя. — Райърсън, толкова много пари ли залагаш?

— Казах ти, че се чувствам късметлия. — В бързата му усмивка се прокрадна дяволитост.

— Да, но десет хиляди долара! Не мога да повярвам. Ами ако гривната е имитация? Ако тези камъни не са истински, тя изобщо не струва десет хиляди долара.

Райърсън пусна кутийката обратно в джоба си.

— А ако камъните са истински, вероятно струва доста повече от десет хиляди. Бригман нямаше избор. Не носеше десет бона у себе си. Разполагаше само с това, за да покрие загубите си. Не знам, защо, но имам усещането, че съм реализирал парите си по най-добрия начин. — Той й се усмихна доволно. — Хайде, Вирджиния — Елизабет, да идем да пийнем. Аз лично ще пийна едно.

— Аз също — плахо се съгласи тя. Виеше й се свят, и то не само от питиетата, които беше изпила. Самата мисъл за игра на покер със залог десет хиляди долара можеше да стресне всеки. — Не е в твоя стил — измънка тя в унес.

— Кое?

— Да играеш с такива залози.

Райърсън отново се усмихна, арогантно и тържествуващо.

— Мадам, вечерта едва сега започва и аз все още се чувствам късметлия. Това е моята нощ.

Тя не знаеше как да разбира думите му и не отвърна нищо. Освен това, самата тя започваше да усеща триумфа на Райърсън. Никога в живота си не беше виждала по-красиво нещо от гривната със смарагди и диаманти.

— Може би аз наистина съм твоят щастлив коз — осмели се тя.

— Не съм се съмнявал в това нито за миг — увери я той.

За първи път Вирджиния усети желание да наближи краят на вечерта.

Танцуваха до един часа. Вирджиния се удивяваше на очакването, което таеше в себе си, макар и неголямо, но осезаемо. Вместо неспокойствието, което цял ден я терзаеше, сега тя беше изпълнена с нежно вълнение, което й беше напълно непознато.

Може би наистина тази нощ всичко ще бъде наред. Може би приятелството й с Райърсън ще прерасне в любовна връзка. На дансинга тя се сгуши до него и той стегна прегръдката си. Тя усещаше твърдите ръбове на кутийката с гривната в сакото му. Осъзна, че когато Райърсън я прегърна така плътно, тя почувства още една твърдина.

С Райърсън танцуваха бавен и чувствен танц, когато дойде решителният момент. Тя уютно се беше наместила в прегръдката му с глава, подпряна на широкото му рамо, с полузатворени очи, когато го чу да казва:

— Да се връщаме в стаята, скъпа. Времето ни за лягане отдавна мина. Мисля, че настъпи часът да се уверя какъв голям късметлия съм тази нощ.

Нежното, нереално усещане за щастливо очакване, което й доставяше удоволствие, леко се разколеба. Тя се опита да го задържи и вдигна глава. С тръпка на примесено нетърпение и любопитство осъзна, че не е съвсем готова. Демонстративно погледна ръчния си часовник.

— Едва един часът е. Нощта едва сега започва, както биха казали нощните птици — отбеляза тя с престорена веселост.

— Сигурен съм, че те ще ни извинят — измърмори Райърсън и я хвана за ръка, за да я изведе от дансинга.

Вирджиния си помисли, че вероятно още едно питие щеше да е добре дошло.

— Какво ще кажеш за едно преди лягане под звездите? — предложи засмяна тя.

— Добре, щом искаш.

Тя бързо кимна.

— Сигурна съм, че точно така постъпват истинските нощни птици.

— Най-малко аз бих развалил представата ти за това. Райърсън я заведе до бара на терасата и я настани в един плетен стол. Поръча две брендита и се зае да отпие от своето.

— Красиво е, нали? — каза Вирджиния и отпи твърде голяма глътка. Гърлото й пламна и тя едва сподави кашлицата си.

— Морето е прекрасно. Но ти си най-красивото нещо на хоризонта — тихо рече той.