Джейн Кренц - Радост

Вирджиния рязко извърна глава и срещна погледа му, отправен към нея. Очите му имаха цвета на сребристото море. В тях не откри и следа от закачка или флирт. Райърсън я желаеше, това силно желание беше явно изписано по лицето му. Вирджиния вдигна чашата с бренди към устните си. Но Райърсън се протегна и спря ръката й.

— Нима е необходимо да пиеш още алкохол, за да ти стане интересно да легнеш с мен? Запомни, Вирджиния, аз съм твой приятел. Можеш да ми кажеш истината. Ако не желаеш да легнеш с мен, просто ми кажи.

Вирджиния тутакси бе обзета от отчаяние. Той нямаше вина. Тя се опита да се усмихне плахо и насърчително.

— Предполагам, че съм малко нервна.

Той отвърна на усмивката й с почти незабележима извивка на твърдите си устни. Но очите му бяха изпълнени с разбиране.

— Ако това може да те утеши, аз също съм малко нервен. При създалите се обстоятелства, смятам, че не е толкова странно. Започва да заприличва на първа брачна нощ от меден месец, нали?

Вирджиния се скова, после се опита да се отпусне. Напомни сама на себе си, че това не беше първата нощ от меден месец. Райърсън не искаше да каже точно това. Просто не подбра сполучливо думите си.

— И ти ли си нервен?

— Да.

Този отговор й подейства изключително успокоително.

— Имаме много общи неща, нали? — замислено рече тя. — Дори това, че ставаме нервни от нещо такова.

— Мисля, че и двамата ще се почувстваме по-добре, веднъж щом започнем — тихо отвърна Райърсън. В очите му като в бездънни езера се отразяваше сребристата лунна светлина.

Вирджиния навлажни сухите си устни. Щеше да й е по-лесно като знаеше, че и Райърсън е малко несигурен. Тя изпи остатъка от брендито със замах. Настъпи време за действие.

— Ами, ако мислиш, че и двамата ще се оправим, когато започнем, тогава нека не чакаме. Да приключваме цялата тази работа и да видим какво ще стане — рече тя решително. Скочи на крака и царствено протегна ръка към Райърсън. — Прав си. Време е да се впускаме. Без труд няма сполука. Напред и нагоре. Готова съм, а ти?

За миг Райърсън се вгледа в зовящите го ръце, а после насочи странен поглед към лицето й.

— Това не ти е казарма. Ако предпочиташ да изчакаш…

— Не, съвсем не. Никога не отлагай таз вечерната работа за утре — обяви тя звънливо. Беше взела решение. Всъщност, още от момента, в който прие билета за Торалина. Смелостта й достигна връхна точка. — Сега или никога. Няма да чакаме вече. Ти ме покани на това пътешествие с една цел и аз знаех тази цел. Писна ми да съм страхливка. Време е и двамата да разберем истината веднъж завинаги. — Тя сграбчи ръката му и го дръпна да се изправи.

— Истината за какво? — попита Райърсън, докато тя го теглеше. Той бавно се вдигна на крака.

— Няма значение — отвърна Вирджиния и го поведе към вратата, надолу по каменната алея към техния апартамент. — Най-важното е да не изпускаме момента. Да яхнем вълната. Да тръгнем по течението. Направи го или умри. Сега или никога.

— Не бях прав. В края на краищата започва да прилича на казарма — отбеляза Райърсън вяло, докато послушно се влачеше по алеята. — Не мога да си обясня защо. Скъпа, има ли нещо, за което трябва да поговорим преди това? Там в полето да няма скрити мини, за които не подозирам?

— Не е време за разговори. Време е за действие — строго отвърна тя.

— Както кажеш. Но, Джини, няма нужда да прибързваме. Сама каза, че е още рано. Пред нас е цялата нощ.

Тя изведнъж се спря и се извърна с лице към него.

— Идеята беше твоя. Да не си променил решението си?

Райърсън едва не се блъсна в нея. Той се вгледа в свирепото й изражение.

— Не, скъпа, не съм променил решението си. Но признавам, че не разбирам поведението ти.

— Няма нищо за разбиране — грубо отвърна тя. — Аз съм готова. Ти си готов. Да го направим тогава.

— Добре — съгласи се стой. — Не възразявам на логиката ти. — Той извади ключа от джоба си и го мушна в ключалката. Учтиво отстъпи встрани и Вирджиния се втурна в стаята, повличайки и него след себе си.

Веднага щом прекрачиха прага, тя затръшна вратата и я заключи. После се обърна с лице към него. Трепереше, дали от вълнение или от ужас. В този миг съвсем не знаеше кое чувство предизвиква ускорения й пулс.

Без да сваля очи от настойчивия поглед на Райърсън, тя бързо разкопча маншетите на жълтата си копринена рокля. Райърсън мълчеше. Само наблюдаваше с изражение, което не издаваше чувствата му. Тя посегна към гърба си за ципа.

Когато горната част на роклята й започна да се свлича към талията, тя стана някак нервна. Припряно сграбчи мекия плат с две ръце и го притисна към заоблените си гърди.