Джейн Кренц - Отдаването

— Радвам се — каза той просто.

Виктория топло се усмихна и продължи:

— Но без значение какво е отношението ти към проявата на страхливост по време на битки, аз знам, че ти не си способен да се държиш като страхливец. Еджуърдс, без съмнение, също знае това. Затова ли храни лоши чувства и неприязън към теб? Той знае, че си го видял да бяга?

— Отчасти и за това. Другото е, защото, аз го видях какво прави след сраженията. Той тръгва през полето и ограбва мъртвите.

Виктория го загледа втренчено.

— Мили Боже, просто не мога да повярвам! — След това изведнъж й хрумна друго. — Той знаеше ли, че ти лежиш там, на полето? Видя ли те?

— Видя ме.

— И не направи нищо, за да ти помогне?

— Сметна, че не ми остава да живея още много, а и беше прекалено зает да ограбва бижута, часовници и други ценности — обясни Лукас.

Виктория скочи на крака и започна яростно да крачи напред-назад из стаята. Тя никога досега не беше разтърсвана от такъв гняв.

— Ще застрелям този човек следващия път, когато го видя. Кълна се, че ще го направя! Как е могъл да падне толкова ниско? Как е могъл да постъпи по такъв долен начин? Да те остави да лежиш там. Това е направо непоносимо!

— Склонен съм да се съглася с теб, че той беше затънал из дълбините този ден. Но пък се държа с много достойнство — каза Лукас мрачно.

— Не, сигурно не е. Чудя се дали Изабел Рикот не е научила за навиците му да лъже на карти. Може би затова го е зарязала. Тя обича слаби мъже, но може би е теглила чертата за подобен род слабост.

— Може би.

Виктория се обърна и закрачи обратно.

— Значи ти смяташ, че Еджуърдс може да стои зад тези инциденти и изпитва неприязън към теб, защото знаеш истината за същността му?

— Възможно е. Не мога да се отърва от чувството, че той знае повече, отколкото пожела да ми каже тази вечер. Аз го предупредих, че ако още нещо се случи, първо него ще потърся за обяснение.

Тя внимателно го погледна.

— Но ти не си абсолютно сигурен, че само той носи вина за това, което ни се случи?

— Мисля, че има още нещо в цялата тази история.

— Защото аз бях на прицел при някои от инцидентите.

— Съвсем възможно е Еджуърдс да те е избрал на прицел, защото е знаел, че това ще ме раздразни — каза Лукас.

Виктория седна на ръба на леглото.

— Това е много потискащо. Не сме в по-добро положение сега, отколкото бяхме, преди да го потърсим.

— Това тепърва ще видим. Ако се случат още някои инциденти, аз ще трябва да приема, че не съм предупредил този, когото е трябвало.

— Прав си. — Тя се намръщи, размишлявайки върху последните му думи. — Но ако инцидентите продължат, ние трябва също да приемем и факта, че вторият ми баща е жив.

— Допускам и тази възможност, но чувствам, че съм направил страхотен напредък в една друга област тази вечер — продължи той бавно.

Тя го загледа заинтригувана:

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид твоето признание, че притежавам способността да те прелъстя винаги, когато пожелая.

— О, това ли! — Тя почувства как топлина заля бузите й.

Лукас се изправи и тръгна към нея.

— Да, това. За теб може би е нещо незначително, скъпа моя, но това е въпрос от невероятна важност за мен. Това ми дава огромна надежда, сигурно разбираш. През един от следващите дни ти ще предприемеш последната стъпка и ще ми признаеш, че ме обичаш.

Тя порозовя и отстъпи назад, като се отдалечи от него.

— Ти вероятно не би трябвало да приемаш така буквално това, което ти казах, докато слизахме от каретата, Лукас. Аз ти бях много ядосана и говорех, без да се замисля.

Той се усмихна:

— Да не би да искаш да си върнеш думите назад? Ти не можеш просто така да се отречеш от тях. Аз няма да го позволя!

Тя изстена и направи още една крачка назад.

— Ти се каниш да приемеш за сериозно прекалено много от това, което съм казала. Гледаш на признанията ми като на един вид пълна капитулация, пълно отдаване. Аз просто знам, че така ще погледнеш в случая.

— Толкова лошо нещо ли е отдаването, Вики?

— Непоносимо. — Тя се отдръпна още назад и се оказа опряна на стената. Очите й се разшириха, когато той закрачи към нея, а неговите блестяха, докато се приближаваше. Много бавно той я обгради като в клетка, като притисна дланите си на стената от двете й страни на главата. Устата му се надвеси над нейната едва-едва.

— Непоносимо, хъм… Много добре, мадам, защо не го наречем една стъпка към уговорено примирие, вместо една стъпка към отдаването?

Дъхът й секна.