Джейн Кренц - Отдаването

Еджуърдс се усмихна, като очите му проблясваха зад полуотворените му клепачи.

— Може би някой, който е загубил значителна сума пари в миналото от теб?

— Този списък ще включи и теб.

— Тогава нека ме включи.

Лукас направи малка пауза и каза:

— Да не би да се опитваш да ме убиеш, Еджуърдс?

— Бъди сигурен, нямам никакво намерение да се оставя да ми се обаждаш повече. Нима мислиш, че твоят късмет не би могъл да ти изневери? Струва ми се, че много добре си се погрижил за себе си след това.

— Случиха се един или два незначителни инцидента. Не е необходимо да навлизам в подробности. Ако ти наистина нищо не знаеш за тях, толкова по-добре, но ако ти е известно нещо за тях, бъди сигурен, че ще видиш как те ще престанат.

— Защо трябва да ме е грижа какво ти се случва? Ти започваш много да ми досаждаш, Стоунвейл.

— Тогава нека да го кажа по този начин — ако се случи още някакъв инцидент от такъв сорт, какъвто аз бих нарекъл обезпокояващ, то аз ще дойда да те потърся и тогава ще обсъдим въпроса по-подробно. Може би на „Клери Фийлд“? При изгрев слънце?

Ръката на Еджуърдс застина върху картите:

— Би било много нечестно в случай, че аз не съм автор на тези инциденти.

— Да, но много малко неща са честни в този живот, нали? Аз окончателно се убедих в това в деня, когато те видях да се разхождаш сред мъртвите и ранените и да прибираш каквото намериш в джобовете им.

Лукас се изправи на крака, обърна се и се отдалечи от игралната маса, без да се обръща назад.

Виктория стоеше пред прозореца облечена в нощницата си, когато чу как се отвори вратата, която съединяваше стаята й с тази на Лукас. Тя се обърна и го видя да влиза. Той се беше преоблякъл и носеше халат.

— Ето те най-после! Благодаря ти, Боже! Толкова много се тревожех! — Тя се затича боса и се хвърли в прегръдките му.

Лукас залитна едва доловимо, когато болният му крак се огъна от удара й, но той бързо възстанови равновесието си. Ръцете му я обгърнаха здраво.

— Аз ще се постарая да направя така, че по-често да се тревожиш, ако това е поздравът, който ще ме очаква.

— Моля те, не ме дразни. — Тя повдигна главата си от рамото му и направи гримаса. — Къде беше? Какво направи? Откри ли нещо, което може да ни е от полза?

Лукас хвана брадичката й с ръката си:

— Само един въпрос, сладка моя. Прекарах дълга нощ.

— Е, добре, аз също. А аз трябва да ти кажа, Лукас, че повече няма да ти позволя да ми заповядваш да си стоя вкъщи, докато ти си навън, като се забавляваш и търсиш информация. Да стоя тук и да чакам, е непоносимо за нервите ми. Добре, сега кажи какво направи? Намери ли Еджуърдс?

Той я пусна и я настани на един стол.

— Намерих го, но не мога да кажа дали той знае нещо за това, което става, или не. Обаче той си има причини, за да желае да ми причини неприятности.

Тя бързо кимна:

— Откога точно започна това, Лукас?

— От деня, в който получих тази проклета дупка в крака си. Еджуърдс беше там.

— Искаш да кажеш, че той също се е бил този ден?

— Не съвсем — каза Лукас. — Нека да кажем, че той предпочете да наблюдава битката от по-сигурно разстояние.

Виктория най-накрая разбра.

— Искащ да кажеш, че е дезертирал и избягал?

— Това се случва по време на битка. Еджуърдс не е нито първият, нито последният. Кой знае? Ако повече мъже имаха разум, не отстъпваха от позицията си и стреляха един срещу друг, докато никой не остане, ние щяхме да имаме по-малко войни.

Виктория беше потресена.

— Лукас, и ти не го порицаваш за неговото малодушие?

— Не съвсем. Страхливост по време на битка не се смята за проява на достойна за уважение черта на характера.

— И аз така мисля.

— Но аз мога да го разбера. — Той я изгледа хладно. — И да му простя. Не е лесно да се бориш със страха си. Ако не съм успял да науча нищо друго по време на службата си в армията, то поне за войната научих много. Не е толкова трудно да приемеш мисълта за това, че човек предпочита да избяга от сцените на битките. Това изглежда дори по-логично, като се размислиш.

Виктория се съвзе от първоначалното си изумление и се замисли над изявлението му.

— Може би имаш право. Никога не допускай приятелите ти в клубовете да чуят подобни неща.

Той се усмихна.

— Аз не съм пълен глупак. Казвам подобни неща само на теб, Вики. Ти си единственият човек, когото познавам и с когото мога да говоря свободно.

Тя му се усмихна, като усети как една приятна топлина се разлива по тялото й.

— Това е най-хубавото нещо, което някога си ми казвал. Аз съм много щастлива, че ме чувстваш по този начин, Лукас, защото открих, че чувствам абсолютно същото и към теб. Казвала съм ти неща, които дори и на леля Клео не съм казвала.