Джейн Кренц - Отдаването

— Моето мнение е, че той прекалено добре е наясно с факта, че не е имал възможността да спечели любовта ти. Ти не се омъжи за него изцяло по собствено желание и той знае това. По-късно, когато ти откри, че той е започнал да те преследва, защото си богата наследница, неговата позиция значително отслабна. Как при това положение би могъл да бъде сигурен в теб, докато ти не го убедиш в любовта си?

Виктория повдигна очите си, чувствайки се потисната:

— На коя точно страна си, лельо Клео?

— Не съм на ничия страна — въздъхна Клео. — Просто искам да те виждам щастлива, Вики.

— Ти мислиш, че аз бих могла да бъда щастлива, ако просто изцяло се отдам на съпруга си?

— Да се отдадеш? Какъв странен израз.

— Той го използва — промърмори Виктория. — С изключение на случаите, когато се опитва да открие някаква друга дума, например „уговорено примирие“.

— Наистина ли? Сигурно това е, защото е прекарал доста време във войската, а след това се е посветил на игрите с карти. Военните и комарджиите имат много сходен речник, разбираш какво имам предвид. Те всички винаги мислят със стратегически термини — да победя, да загубя. Разликата между тях е много малка.

— Да, аз също забелязах това.

— Жените, от друга страна, са способни на по-голяма гъвкавост на мисълта — продължи Клео.

— Това без съмнение е една слаба страна, когато дойде време да си имаш работа с мъже. Тогава те дават воля на собствената си праволинейност. Не, аз съм се омъжила за мъж, който разсъждава като войник, и аз трябва или да пречупя навиците му, или да го науча да се задоволи с партньорството, което сме създали. Единственото нещо, което няма да направя, е да рискувам всичко, като му се отдам така, както той иска.

Клео се замисли над думите й за известно време.

— Кое точно е това, което би рискувала?

— Моята гордост.

— Това от такова значение ли е?

— Разбира се, че е.

— Е, добре, той е твой съпруг, скъпа моя. Ти трябва да направиш това, което смяташ, че е най-добро.

Успокоена, че са привършили с тази тема на разговор, Виктория побърза да започне друга:

— Може би няма да имаш нищо против да идем по магазините днес? Аз смятам да купя няколко книги относно градинарството и всичко свързано с него и да ги занеса в Йоркшир.

— Ще ми бъде много приятно! Тези книги за библиотеката ти в Стоунвейл ли са?

— Някои от тях са за библиотеката, но останалите ще ми послужат като подарък за нашия местен викарий и жена му. Те много ни помагат. Викарият пише книга за градинарството. — Виктория се поколеба за момент и след това добави: — Аз рисувам илюстрациите.

— Вики, това е направо чудесно! — Клео се усмихна. — Ти се каниш да публикуваш прекрасните си ботанически творби! Толкова съм доволна! Как успяхте да осъществите този договор?

— Лукас го уреди — призна Виктория тихо.

— И как постигна той това? — Клео присви очи.

Виктория се изчерви и отвърна:

— Той е показал една от картините ми на викария, който веднага помолил за среща с художника, за да разбере дали той ще прояви интерес и ще изрисува илюстрациите към книгата му. Лукас се кълне, че изобщо не е повлиявал на викария, като не му е казвал кой е художникът, докато Реверънд Уърт не се възхитил от картината. Викарият е невероятно възхитен, че аз ще изработя илюстрациите. Трябва да призная, че аз също съм много развълнувана.

Клео се наведе напред и замислено се възхити от картината на Виктория.

— Довери се на Стоунвейл да намери начин да поднесе на своята наследница един подарък, който тя никога не би могла да си купи.

Жълтата рокля с цвят на кехлибар беше изумителна с простотата и елегантността си. Виктория беше много доволна от ефекта. Полата й падаше леко надиплена до самите й глезени, като наподобяваше стройна колона. Високата талия, покрита с малък, изящно изработен корсаж, разкриващ бялата й кожа, подчертаваше нежните извивки на гърдите. Пантофките бяха блестящо изработени и бяха бродирани със златни конци, за да подхождат по цвят на дългите й елегантни ръкавици.

На врата й висеше с цялото си великолепие единствено кехлибареният медальон. С един последен поглед в огледалото Виктория реши, че вече е съвсем готова за приема у Джесика Атертън. Тя взе позлатеното си ветрило.

— Ще взема черното наметало — онова с качулката, подплатена със златния атлаз, Нан.

— Вие изглеждате направо великолепно тази вечер, мадам! — Нан затаи дъха си с благоговение, докато внимателно обвиваше с дългото влачещо се наметало раменете на господарката си. — Негово благородие ще бъде толкова горд. — Тя нагласи качулката така, че златният атлаз да образува една дълбока, богато надиплена яка около врата на Виктория. — Прекрасно!