Джейн Кренц - Отдаването

Желанието й да отвори вратата, която съединяваше стаите им, и много тихо да се промъкне при него, за да види дали той е заспал, беше непреодолимо. Но барикадата се оказа голяма пречка за нея. Тя можеше да я избута назад на старото й място, но по този начин сигурно щеше да събуди Лукас.

Погледна през прозореца и се усмихна. Щом графът на Стоунвейл можеше да се придвижва от една стая в друга, като използва перваза на прозореца, то и тя би могла. Виктория се качи на прозореца, отвори го и погледна надолу — земята изглеждаше много далеч, а и первазът не й се виждаше толкова широк, колкото си мислеше. Така или иначе той се бе справил и беше минал по него дори с болния си крак.

Виктория си пое дълбоко въздух и стъпи на перваза. Студът проникна през тънката й муселинена нощница и тя потрепера. Промъкваше се бавно към другия прозорец, като се придържаше за студените камъни на стената. Нямаше да бъде толкова лесно, колкото си беше мислила. По най-трудния начин откри, че й се завива свят от височината. Всеки път, когато погледнеше надолу, главата й се замайваше.

На половината път между двата прозореца Виктория съвсем спря. Знаеше, че не може да продължи. Лукас беше представил преминаването си по перваза така, като че ли се е разхождал из парка. Тя не знаеше как той се е справил, но беше принудена да признае поражението си. Опита се да се върне обратно и разбра, че има затруднения с изпотяването на ръцете си. Връщането назад се очертаваше да е по-трудно, отколкото да върви напред.

Това беше смехотворно. Ужаси се от неспособността си да помръдне. Трепереща от студ, плътно прилепена назад, към каменната стена, Виктория се опита да мисли, като затвори очите си. Определено не можеше да остане навън през цялата нощ. Отвори очите си и видя, че прозорецът на Лукас е отворен.

— Лукас, Лукас, чуваш ли ме?

Не чу никакъв отговор и сърцето й замря. Мисълта — позорно да се разкрещи, докато някой от прислугата я чуеше — й се струваше прекалено унижаваща, за да може дори да я допусне.

— Лукас! — извика тя, този път малко по-високо. — Лукас, вътре ли си? Дяволите да те вземат, Стоунвейл. Всичко това е по твоя вина. Събуди се и направи нещо.

— Мътните го взели! Какво, по дяволите, става? — каза Лукас, като се появи на прозореца. — Трябваше да предположа, че ще се опиташ да направиш нещо подобно. Какво, по дяволите, мислиш да правиш?

Тя почувства облекчение.

— Аз просто излязох на разходка — промърмори тя. — Изглежда, че имам някакъв малък проблем със замайването от височината.

— Не мърдай, ще дойда и ще те взема.

— Аз не съм тръгнала на никъде. — Тя наблюдаваше как той сложи крака си върху прага на прозореца и стъпи на перваза. — Мили Боже, милорд, вие сте гол!

— Съжалявам, че засягам деликатната ви чувствителност. Бихте ли предпочели да се върна обратно вътре и първо да се облека?

— Не! Не, да не си посмял! Измъкни ме от този ужасен перваз, преди да си направил каквото и да било.

— Да, милейди. На вашите услуги съм, милейди. Толкова съм щастлив, че мога да ви помогна, милейди. Не повишавайте тона си, милейди, или прислугата наистина ще има за какво да говори утре сутринта.

Тя се отпусна малко, когато силните му пръсти я хванаха за китката.

— Как, по дяволите, си успял да се оправиш по-рано, когато дойде в спалнята ми?

— Бъди сигурна, че не съм минал по този начин само защото обичам да се разхождам по первазите. Използвах го, понеже ти беше избутала онази проклета тоалетна масичка пред вратата, спомняш ли си? Да, разбирам, че барикадата е все още на мястото и затова ти си тук, отвън, нали?

— Страхувам се, че случаят е точно такъв. — Тя го последва с благодарност през отворения му прозорец и влезе на сигурно място в спалнята му, като въздъхна с облекчение и потри ръце. — Много ти благодаря, Лукас. Просто не мога да ти опиша колко ужасно несигурна бях там, на перваза.

— И аз нямам думи да ти опиша колко ужасно изплашен бях, когато те видях! — Ръцете му обгърнаха рамената й в силна прегръдка. — Аз, естествено, съм безкрайно поласкан от ентусиазма ти относно моето легло, но следващия път, когато поискаш да дойдеш при мен, опитай да почукаш.

— Не си ли позволявате прекалено много, милорд? — каза тя, като се намръщи.

— Позволявам ли си? Да не искаш да кажеш, че си била навън, върху онзи перваз, защото си била отегчена и не си могла да измислиш какво друго да правиш до края на нощта, освен да се разхождаш от прозорец до прозорец?

Нямаше никакъв смисъл. Тя едва ли можеше да отрече, че се е опитвала да се добере до спалнята му.