Джейн Кренц - Отдаването

В този момент разбойникът видя своя шанс да избяга. Той заби петите си в хълбоците на коня. От страх животното се втурна напред в галоп точно в обратната посока, по която се носеше каретата.

Друг писък се разнесе от каретата. През отворения прозорец се подаваха изплашени глави. Виктория видя как Лукас обърна коня си, за да догони каретата, и реши да не губи повече време.

Колата беше много по-близо до нея, отколкото до Лукас, а и разбойникът имаше намерение да избяга.

Тя пришпори бързо кобилата си към пътя.

— Настигнах я, Лукас. Не го оставяй да избяга! — Тя препусна в галоп с кобилата си редом до един от по-старите коне от впряга и се готвеше да хване юздите. Животното веднага започна да намалява ход, като че ли почувствало облекчение да бъде под човешки контрол.

— Мили Боже, пази се! — изкрещя Лукас. Но вече беше сигурно, че каретата ще бъде спасена — конете бяха намалили ход. Тогава той се обърна и препусна в противоположна посока след тежко галопиращия кон.

Виктория потупа запотения врат на коня от каретата и погледна назад точно навреме, за да види, че изобщо не можеше да става сравнение между бързината на чистокръвния жребец на Лукас и другия кон, който беше използван за оран. Разбойникът нямаше никакъв шанс да избяга.

Тя събра юздите на конете и издърпа качулката на главата си така, че лицето й да остане в сянка.

— Всичко е наред — извика тя на скрилия се кочияш. — Сега можеш да излезеш. Не си в опасност. Погрижи се за пътниците си, ако обичаш, добри ми човече.

От прозореца на каретата се подаде една възрастна жена, увита с шал около главата си.

— О, небеса, вие сте жена, нали? Накъде върви светът, след като се позволява на жените да яздят посред нощ, обути в бричове? Вие би трябвало да се срамувате от себе си, млада жено!

Виктория се усмихна:

— Да, мадам — каза тя възможно най-скромно и с акцент, — съпругът ми е на вашето мнение.

— А къде е самият ви съпруг, ако мога да попитам?

Виктория кимна по посока на пътя, където Лукас водеше обезсърчения разбойник обратно към каретата.

— Ей го там, мадам. Той хвана вашия разбойник заради вас.

— О, Господи, не го искам — жената се облегна назад в каретата си и заговори на компаньонката си, която, изглежда, щеше да получи още един истеричен припадък: — Марта, струва ми се, че той избяга в гората. Престани с този ужасен звук и извикай Джон, кочияша. Човек просто не може да разчита в днешно време на тази прислуга.

— Тук съм, мадам — обади се кочияшът, като се появи много бързо откъм храстите. — Аз просто изчаквах възможността да заловя проклетника — той изумено погледна Виктория, която му подхвърли юздите. — Сигурен ли сте, че не искате да ни ограбвате?

— Не, нямам никакво намерение да ви ограбвам.

— О, мили Боже, тя прилича ли ви на разбойник? — възрастната жена отново си подаде главата от прозореца и погледна свирепо кочияша си, докато той овладяваше конете. — Тя е жена, преоблечена в мъжки дрехи, и би трябвало изцяло да се засрамиш от себе си. Представете си една жена с добро и благоприлично възпитание да се появява наоколо по този начин върху гърба на коня посред нощ. Ако съпругът й има поне малко чувство за приличие, би трябвало да я набие, та да й дойде умът в главата.

Лукас се появи на коня си, влачейки пленника, точно навреме, за да чуе последната забележка.

— Обещавам ви, мадам, че ще взема под внимание вашия съвет.

Жената моментално пренасочи вниманието си към него:

— Вие сте нейният съпруг, предполагам. Какво, по дяволите, си мислите, че правите, като я оставяте да се разхожда тук по този начин?

Лукас се усмихна:

— Опитвам се да вървя в крак с нея и ви уверявам, че това никак не е лесно. Добре ли се чувствате, Вие и вашата прислуга?

— Съвсем добре, много Ви благодаря. Ние се връщаме от дома на наши приятели, но закъсняхме. Това е грешка, която повече никога няма да повторя. Какво смятате да правите с него? — тя кимна към посърналия разбойник, който все още носеше шала си като маска.

— Е, що се отнася до това — започна замислено Лукас, — предполагам, че трябва да го предам на съответните власти.

От страна на разбойника се чу тихо хлипане и нищо повече.

— Да, да, на съответните власти — каза жената оживено. — Направете това. А когато свършите с тази работа, предполагам, ще се заемете и с жена си. Жена, на която й се позволява да се разхожда посред нощ и да носи мъжки бричове, ще свърши зле. Аз Ви казвам това. А сега, стига вече с тези глупости. Карай към къщи, Джон.