Джейн Кренц - Отдаването

— Струва ми се, че не сме сами тук. Бързо! Към дърветата!

Тя не се опита да спори. Подчини се и последва жребеца му към дърветата от страната на пътя. От убежището си в гората те наблюдаваха осветената от лунната светлина алея.

— От кого се крием? — попита тя много тихо.

— Не съм съвсем сигурен, но се сещам само за един човек, който може да има работа посред нощ на пътя.

— Разбойникът? — изведнъж Виктория остана без дъх. — Въпреки всичко той не е напуснал околността. О, Лукас колко вълнуващо! Никога не съм виждала истински разбойник.

— И би трябвало да бъдеш много благодарна. Предполагам, че няма кого другиго да виня, освен себе си, че може сега да видиш един.

Виктория чу тракането на конски копита в далечината. Не след дълго на завоя се появи тъмна фигура на кон, който изглеждаше невероятно голям. Разбойникът беше облечен в някаква дрипава черна пелерина. Долната половина на лицето му беше забулена с шал. Когато се яви на алеята, Виктория го чу как рита хълбоците на коня си, а настойчивият му глас се носеше в нощния въздух.

— Побързай, нищо и никакъв непрокопсанико. Да не си мислиш, че имаме цяла нощ на разположение? Каретата всеки момент ще бъде тук. Размърдай си тлъстите бутове, дяволите да те вземат!

Конят продължи да язди в тръст флегматично по алеята, докато ездачът не го обърна и подкара към дърветата от другата страна на пътя. Те не можеха да се придвижат по алеята, докато разбойникът, или какъвто и да беше този човек, не напуснеше близката околност.

Зад гърба си Виктория чу отвратителните ругатни на Лукас. Но преди да може да му привлече вниманието, за да разбере как той смята да се измъкнат от това затруднено положение, шумът от колелата на пътническата карета разкъса спокойствието на нощната тишина. Изглежда и двамата щяха да се превърнат в свидетели на последното дело на местния разбойник.

Няколко секунди по-късно пътническата кола, теглена от също като нея стар впряг от коне, зави по алеята и затрополи към тях. Разбойникът пришпори коня си, излезе иззад дървото и застана по средата на пътя. Извади и размаха своя голям пищов.

— Спри! — изкрещя силно той. — Слез и се предай!

Кочияшът се сепна и извика, като моментално започна да дърпа юздите на леко галопиращите коне, за да ги накара да спрат.

— Хей! — извика кочияшът неспокойно. — Какво означава всичко това?

— Чуй ме, човече. Кажи на пътниците да излязат и да се предадат, за да не стане по-лошо за всички ви.

Лукас въздъхна.

— Е, добре. Ние не можем да гледаме какви глупости се вършат тук. Оставаш точно тук, Вики. Няма да се показваш от тези дървета, докато не те извикам. Разбра ли ме?

Тя разбра, че той се кани да осуети грабежа и каза:

— Аз мога да ти помогна.

— Няма нищо подобно да правиш. Няма да мърдаш от това място. Това е заповед, Вики.

Без да дочака отговора й, той измъкна един пищов от джоба си и се отправи, яздейки по алеята, зад разбойника.

— Престанете с това! Хвърлете пистолета, преди някой да е пострадал, момче!

Гласът на Лукас прозвуча невероятно спокойно и властно. Той говореше така много рядко, но винаги произвеждаше невероятен ефект. Това определено беше тон, който изискваше моментално подчинение. Виктория беше много впечатлена, независимо от всичко.

Разбойникът се завъртя на седлото си.

— Какво, по дяволите…? Дяволите да те вземат, кой си ти? Тази карета е моя. Върви си търси друга. Нямам никакво намерение да деля с разни таквиз кат тебе.

— Ти не ме разбра, момче. Не желая каретата. Аз съм по друга работа тук. Хвърли пищова!

— Кой си ти, бе? — гласът на разбойника потреперваше. — Кой си ти, господине? Ти не можеш да бъдеш призрак. Нали тъй приказваха, че са се завърнали. Ти не можеш да бъдеш призрак.

— Пистолетът, ако обичаш — гласът на Лукас прозвуча малко по-остро и пищовът веднага беше хвърлен в протегнатата му длан. — Добро момче! А сега нека да видим какво става с пътниците.

В този момент кочияшът, без съмнение, бе все още под впечатлението, че изведнъж се е сблъскал лице в лице с двама разбойници вместо с един; използва възможността, скочи от капрата и се шмугна в храстите.

Пронизителен писък се понесе от каретата, когато пътниците разбраха, че са изоставени от кочияша. Конете се подплашиха от виковете и се понесоха напред, като юздите им ожесточено плющяха.

— Мътните го взели! — Лукас направи безуспешен опит да сграбчи юздите на единия от конете, докато кочияшът развълнувано притича покрай него.