Джейн Кренц - Отдаването

— Съмнявам се. Ти не би искала да унижаваш нито себе си, нито мен пред прислугата. Във всеки случай жестоко ме подценяваш, ако си мислиш, че ще бъда толкова глупав да те ядосвам при този твой темперамент по такъв начин. И по-рано те бях предупредил, че имаш навика да ме подценяваш.

— Какво си решил да правиш? — Тя внимателно го погледна.

Той се извърна и погледна назад през рамото си, където завесите потреперваха от нощния въздух.

— Нощният навик, мадам. Вие винаги сте били готова да му се отдавате. Яздила ли сте някога в полунощ?

— Сериозно ли говориш? — Тя го погледна изумена.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Ти ще ме заведеш да яздим по това време?

— Да.

— Това е някакъв номер, нали? Опитваш се да ме обезоръжиш, опитваш се да ме накараш да забравя гнева си?

— Да.

— Ти дори не правиш опит да отречеш?

Той красноречиво сви раменете си:

— А защо трябва? Това си е самата истина.

— Тогава аз би трябвало да отхвърля твоето предложение.

Мрачната му усмивка проблесна в тъмнината.

— Въпросът е не дали би трябвало, а дали можеш?

Тя осъзна, че той я познаваше прекалено добре. Прехапа устни и реши, че ако отиде с него, не е задължително решението й да означава поражение. Тя просто щеше да използва тази възможност, невероятната възможност за приключение. Да язди на лунна светлина! Звучеше прекрасно. Освен това, откакто преди няколко часа главоболието й беше изчезнало, тя не беше в състояние да заспи.

— Ти ще си направиш погрешни изводи, ако аз приема — каза тя.

— Така ли?

— Ще помислиш, че съм ти простила за поведението ти към мен напоследък.

— Не съм толкова глупав, за да си помисля, че ще ми простиш толкова лесно.

— Това е добре. Защото аз няма да го направя.

— Разбирам — каза той със сериозен тон.

— Ти не би трябвало да гледаш на това като на някакъв вид отдаване.

— Ти се изрази прекалено ясно — увери я Лукас.

Виктория се поколеба за известно време, след това се измъкна от леглото и се втурна към гардероба, за да потърси бричовете, които беше носила по време на нощните си приключения в Лондон.

— Обърни се! — нареди тя, докато събличаше нощницата си.

— Защо? Та аз съм те виждал гола няколко пъти!

Той се изтегна срещу таблата на леглото и скръсти ръце пред гърдите си.

— А и винаги ми е било интересно да видя как ще се вмъкнеш в чифт мъжки бричове.

Тя го погледна кръвнишки и пренесе дрехите си през стаята до мястото на паравана.

— Ти не си никакъв джентълмен, Лукас — обади се тя, когато застана зад паравана и започна с усилие да си обува бричовете.

— Ти си била отегчена от един джентълмен. Признай си го, Вики.

— Нищо не си признавам.

Десет минути по-късно, с шалче с цвят на кехлибар около врата си, наметната с пелерина върху бричовете и ризата си, Виктория стоеше навън, пред конюшните, с юзди в ръката, като наблюдаваше как Лукас бързо оседлаваше нейната кобила и спящия Джордж.

— Само се моля да не би да съжалявам за това — каза Лукас, докато я водеше към нейната кобила за езда.

— Вече е твърде късно да го мислиш. — Тя дръпна юздите, като се наслаждаваше на истинската свобода, която й даваше язденето. — А и аз най-много те харесвам, като тръгнеш срещу собствените си принципи, Лукас. Нека да не говорим повече за това.

— По-бавно — извика той след нея, като се намести върху седлото си. — Посред нощ е, Вики. Внимавай откъде минаваш с кобилата си. Придържай се към алеята.

— Но аз бих предпочела да яздя през гората — възпротиви се тя.

— Не съм сигурен, че всички капани за хора са махнати — каза й той. — Затова ще продължаваме по пътя.

Тя се чувстваше прекалено въодушевена, за да продължи да спори. Само това, че се намираше на гърба на коня при лунната светлина, беше достатъчно вълнуващо за нея. Тя се обърна по посока на главния път и Джордж също последва нейната кобила. За няколко минути, докато яздеха с конете си под балдахина от дървета, наредени чак до Стоунвейл, между тях се бе възцарила тишина. Най-накрая Лукас заговори.

— Бях говорил с викария по въпроса, дали да не насадя още дървета. Дъбове или брястове, може би. Една гора би била прекрасно капиталовложение за нашите деца и внуци.

— Лукас, не бих искала да говорим за капиталовложения от този сорт — каза Виктория доста натъртено.

— Ами какво ще кажеш за бъдещето? Би ли искала да говориш за това?

— Не особено. — Тя стисна здраво юздите си.

Гласът му прозвуча по-нежно:

— Идвало ли ти е наум, че може би дори сега носиш моето дете?