Джейн Кренц - Отдаването

— Да, ваше благородие. — Кочияшът се качи обратно на капрата и леко размаха юздите. Каретата потегли тежко напред и скоро изчезна от погледа им след завоя.

Виктория се вгледа в разбойника. Не се изискваха никакви изключителни познания, за да се стигне до заключението, че конят е от най-близката ферма.

— Може би един професионален разбойник би трябвало да заложи на по-бързо животно. Кой си ти, момче? От тази околност ли си?

От страна на разбойника се чу още един хленч; той хвърляше уплашени погледи към Лукас, сякаш търсеше подкрепа от него.

— Отговори на дамата! — нареди Лукас меко.

Младият мъж неохотно протегна ръка и издърпа шалчето надолу. Виктория с внезапна болка осъзна, че той едва ли е на повече от 15 години. Момчето погледна първо Лукас, а после Виктория с уплашено изражение.

— Били ме викат.

— Били чий? — запита Лукас търпеливо.

— Били Симс.

— Е, добре, Били. Страхувам се, че много си загазил — отбеляза Лукас, прибирайки пищова обратно в джоба си. — Графът на Стоунвейл не одобрява, когато разбойници действат в тази околия.

— Дан’си мислите, че да’ам пет пари за туй, к’во одобрява негово не знам си к’во благородие? — избухна Били. — Не бих вършил таз’ работа като проклет разбойник изобщо, ако последният граф не беше изхвърлил майка ми, мен и сестра ми от нашата къща. К’во, мислите, друго ми оставаше да върша, след като баща ни си опъна петалата от треска? Ний живейм с моята леля и семейството й и няма достатъчно стаи, нито пък храна наоколо. Трябва ли да стоя и да гледам как всичките женоря у дома умират от глад? Не, дяволите го взели! Правих това, което трябваше да направя, като ползвах пищова, който баща ми остави. Туй е всичко.

Лукас го загледа с уважение за известно време, без да каже нито дума.

— Ти си съвсем прав, Били. На твое място аз може би бих направил същото.

Били го загледа леко сконфузен.

— Вий ми приличате на дребен благородник. Сигурно и вий бихте хванали пътя по тоз начин.

— Както ти каза, Били, един мъж върши това, което е длъжен да направи. Но да бъдеш такъв, какъвто можеш. Чувам, че нещата са се променили по тези места. Във владенията на Стоунвейл е дошъл нов граф.

— Не ще да е по-добър от последния граф, помнете ми думите. Кръвта вода не става и сортът им е все еднакъв. Изсмукват и последната капка кръв от хора като мен и моята майка. Майка ми разправя, че новите хора горе в голямата къща са различни, а и аз чух к’во говорят хората в селото, за туй че призраците се били завърнали, но не вярвам на нищо от туй, което говорят.

— Така ли е наистина? — Конят на Лукас се размърда и той разсеяно го потупа по гърба. — Ти си помисли в началото, че аз съм призрак, нали?

Били намусено го стрелна с поглед.

— Вий просто ме изненадахте. Туй е ’сичко. Не съществуват таквиз неща кат’ призраците. — Били се загледа в шалчето на Виктория, заметнато около врата й. Кехлибареният цвят го смути.

— Сигурен съм, че си прав. Но всичко това няма нищо общо с нашата работа. Тук имаме друг проблем.

Били избърса носа си с опакото на ръката си.

— Какъв проблем?

— Как така какъв проблем? Проблемът, какво ще правим с теб, разбира се.

— Що просто не ме гръмнете с вашия проклет пищов и да свършим с всичко?

— Това, естествено, е една възможност. При това съвсем не е необичаен край за един разбойник. Какво мислите вие, госпожо? — Лукас погледна Виктория.

— Аз мисля — каза Виктория меко, — че Били трябва да се яви пред конюшните на графа на Стоунвейл утре сутринта и да уведоми новия коняр, че е нает на работа. А сега мисля, че трябва да си иде вкъщи и да успокои майка си. Без съмнение е, че тя сигурно изключително много се притеснява за него.

Били повдигна очите си и я погледна въпросително:

— К’во ви кара да мислите, че ще получа работа в голямата къща?

— Можеш да бъдеш сигурен, Били — каза Лукас успокоително, — че ще има работа за теб. Работа с по-голямо бъдеще от тази. Тя няма да ти носи толкова вълнения като тази да бъдеш разбойник, но ние се съгласихме с теб, че мъжът трябва да върши това, което му повелява дългът. Ти имаш цял куп женоря вкъщи, за които трябва да се грижиш и не можеш да си позволиш да имаш професия, където могат да те убият тази или другата седмица.

— Т’ва някаква игра ли е, която си играете с мен? — момчето погледна подозрително Лукас.

Виктория се усмихна, закрита под сянката на качулката.

— Това не е игра, Били. Иди си сега при майка си и утре сутринта се яви пред главния коняр. Надниците може би няма да са толкова високи, колкото можеш да изкараш тук, на пътя, но ще бъдат постоянни и сигурни. А точно от това се нуждае семейството ти. Какво има да губиш? Ако нещата не потръгнат, ти винаги можеш да се върнеш към стария си занаят.