Джейн Кренц - Горещи следи

— Да. Приемът е организиран от сегашния й любовник — Нюлин Гътри.

— Операта, „Гътри Хол“, неговото ли име носи?

— Да. Той е дал парите за построяването й. Направил е цяло състояние от софтуер и високотехнологични устройства. Той притежава половината град.

Щеше да бъде дълга нощ. Сега, след като вече не се тревожеше за Лутър, Грейс усети умората от дългия полет и прилива на адреналин след идентифицирането на Сирената.

Включи кафе машината, която стоеше на гранитния плот, и отиде в банята да си вземе душ. Не очакваше да пътува с кола до Ел Ей.

Малко по-късно, когато спря водата, усети как гърлото й се стяга от напрежение. Без някаква причина сетивата й внезапно се изостриха. Интуицията й крещеше настойчиво.

В спалнята стоеше мъж, облечен в смокинг. Той държеше странна кутийка в ръката си.

— Извинявам се, госпожице Ренкуист — каза той. — Но наистина нямам избор.

— Кой сте вие? — промълви тя.

— Нюлин Гътри. — Той погледна странното устройство. — Това е най-новото ми изобретение. Ще има огромен успех на пазара на продукти за самозащита. Прилича на тейзър, но първоначално няма да усетите нищо. Приспива ви невероятно бързо за няколко часа, но без трайни странични ефекти.

Не можеше да повярва. Той говореше, сякаш искрено се извиняваше за това, което се канеше да й причини. Тя нямаше къде да избяга, така че се хвърли насреща му с ръце, готови за самозащита, и опита да извика за помощ.

Двата лъча на електрошока я поразиха, преди да прекоси и половината стая. Болката прониза нервите и сетивата й сякаш за цяла вечност.

После тя потъна в мрак.

Звуци от чиста кристална енергия я извлякоха от дълбините на неестествения мрак. Лудостта и смъртта пулсираха и искряха. Силата на музиката освети и разбуди разстроените сетива на Грейс.

Тя осъзна смътно, че лежи просната върху някакъв килим. Под килима се усещаше твърд циментов под. Паниката я завладя и за момент отблъсна властната енергия на песента.

Тя отвори очи и се надигна, така че да може да седне, подпирайки се с длан на килима. Осъзна, че все още е облечена в халат. Първото нещо, което видя, беше ярък лъч, който пронизваше нощта. Няколко секунди горещият лъч светлина беше преплетен с невероятно високите тонове на музиката. Сетивата й не можеха да разделят двете неща едно от друго.

Мартин Крокър се изправи пред нея. Той й се усмихваше, като й обещаваше целия свят.

— Ти си мъртъв — прошепна тя.

— Така ли? — попита той.

— Да.

Искаше отговорът й да прозвучи предизвикателно. Но всъщност се отрони от гърлото й като задавен звук, който потъна в течението от обезумяла психична енергия, която се вихреше около нея.

— Ти ми беше от полза — каза Мартин. — Но всяко хубаво нещо си има край. За нещастие, вече не си ми нужна. Превърна се в бреме.

Това не беше сън. Тя се побъркваше. Музиката я караше да изпитва това чувство.

Притисна длани към ушите си. Защитната й реакция беше неуспешен опит. Пеенето стана по-приглушено, но още беше твърде силно. То изпълваше атмосферата около нея.

— Ти си мъртъв — повтори тя, този път по-силно. Сетивата й пулсираха в отговор, изпращайки остри стрелички от енергия.

Изненадващо образът на Мартин Крокър изчезна. Грейс потрепери от облекчение. Откри ушите си и се вкопчи в най-близкия предмет. Оказа се облегалка на стол.

Изгарящата музика продължи да се извисява, повличайки я в ада, който изглеждаше като най-чист кристал.

Извърна се да проследи лъча светлина и откри, че вижда сцена. В светлината на прожектора стоеше жена в бяла роба, която изглеждаше напръскана с кръв. Русата й коса падаше върху раменете. В едната си ръка държеше нож и изливаше завладяващата енергия на своята музика към залата.

Вивиан Райън, Сирената.

В този ужасяващ миг я връхлетя споменът за един видеоклип, който беше гледала в интернет, докато проучваше колоратурните сопрани. Вивиан пееше прочутата сцена на лудостта от „Лучия ди Ламермур“. Кръвта върху девствено бялата дреха изглеждаше истинска.

Също и тялото, проснато в сенките на сцената. Беше мъж, осъзна Грейс. Лицето му беше обърнато така, че Грейс не го виждаше.

Тя стисна облегалката на стола. Имаше чувството, че ще й прилошее. Следващата сцена от операта беше как Лучия убива нежелания си жених. Ами ако беше закъсняла? Ако Лутър вече беше мъртъв?

Не. Щеше да усети, ако той беше мъртъв. Въпреки мощта на музиката тя беше сигурна в това. Тази увереност й вдъхна сила. Сетивата й запулсираха по-силно. Лутър не беше мъжът, който лежеше безжизнено на сцената.