Джейн Кренц - Горещи следи

Вивиан отприщи нова каскада от високи, чисти, зловещо разтърсващи тонове. Музиката бе съпътствана от блуждаещи искри в аурата й. Също като Лучия и Вивиан се отдаваше повече и повече на лудостта и се опитваше да отведе единствения си зрител заедно със себе си. Всичко това беше в аурата й и в музиката. Грейс го виждаше, чуваше, усещаше, но не беше сигурна дали може да му устои.

Имаше някакво ужасно помрачение у Сирената, което тя излъчваше.

Грейс се надигна на колене, но преди да успее да се изправи, се появи чудовището, което се беше опитало да я изнасили в приемното семейство. Той тръгна по пътеката към нея със зловеща усмивка. Тя потрепери. Само не отново! Не можеше да се справи с още един призрак. Трябваше да се погрижи за оцеляването си.

— Не се тревожи, ще ти хареса това, което ще направя с теб — обеща чудовището.

— Ти си мъртъв — каза тя. Успя да прогони Мартин. Щеше да прогони и чудовището. Впрегна волята си във вълна от психична енергия. — Ти си мъртъв, по дяволите!

Чудовището изчезна също като Мартин.

Внимавай! Тук има нещо важно, нещо, което може да ти помогне да се бориш.

Беше се изправила, но още бе под въздействието на хипнотичната музика. Бореше се да й устои, но успяваше само да забави въздействието й. Не можеше да спре неизбежното. Чувстваше се обречена — така, както според митовете моряците са виждали смъртта си.

На сцената Вивиан отново вдигна ръце. Песента й се извиси още по-високо.

Грейс отново притисна длани към ушите си и се концентрира върху това да впрегне сетивата си в общо усилие да отблъсне музиката със своята енергия. Стори й се, че силата на песента поотслабна. Насърчена, впрегна още енергия. Мислите й се проясниха.

Не можеше да издържи на призива на Сирената, но беше възможно да се понесе върху психичните пулсации, които вливаха енергия в песента, като сърфист, който пришпорва вълната.

Дори и да залагаше на тази теория, тя знаеше, че не може да неутрализира силата на Вивиан от разстояние. Нито можеше да се обърне и да побегне. Въздействието на музиката беше прекалено силно. Имаше само един шанс и той беше да се доближи до сцената.

Обърни се към музиката и танцувай, Грейс, танцувай колкото можеш по-бързо.

Тя наблюдаваше аурата на Вивиан, не лицето й, фокусирайки се върху проблясващите пулсации. Предпазливо изпрати собствената си енергия в момент на понижение между пулсациите в кипящия спектър на Сирената. Все едно стреляше с лък срещу автомат, но разбра, че има успех, когато усети как въздействието на музиката отслабва.

Вивиан замлъкна. Внезапната тишина беше наелектризирана.

— Наистина ли смяташ, че този трик ще свърши работа срещу таланта ми? — попита тя развеселена.

Грейс спря пред пространството за оркестъра. Оперните певци не могат да изпитват истински емоции, когато пеят, припомни си тя. Гърлото и гърдите се стягаха и спираха дишането и звука.

— Знаеш ли, Вив — каза тя, — костюмите са пищни и операта е много впечатляваща сграда, но ти си само една от многото певици.

— Млъкни, глупачке. Аз съм Сирената!

Грейс погледна неподвижния мъж на сцената.

— Кой е той?

— Нюлин Гътри.

— Убила си любовника си?

— О, не е мъртъв. Само е в безсъзнание — усмихна се Вивиан. — Защо да желая смъртта му? Той ми е от полза. Той е човекът, който те откри. Изненадах се, когато ми каза, че си сред публиката тази вечер. Толкова се радвам, че имаше възможност да ме чуеш като Кралицата на нощта. Бях удивителна, нали?

— Чак пък удивителна. Кариерата ти върви към провал. Всички го знаят. Затова пееш тук, в Акейша Бей, а не в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк.

— Това е лъжа — изпищя Вивиан, а аурата й пламна от яростни искри. — Аз съм Сирената. Никоя друга певица не може да направи с гласа си това, което аз мога да постигна.

— Хайде, хайде, говорим за опера, нали? Може и да си била добра в миналото, но вече не си. Помниш ли какво дюдюкане беше в „Ла Скала“? Всички чуха колебливостта на гласа ти.

— Аз накарах половината зала в Ла Скала да занемее — извика Вивиан.

— Обзалагам се, че има поне пет певици, които са твои конкурентки и могат да заемат мястото ти. Нещо повече — те са с десет години по-млади от теб.

— Стига! — изпищя Вивиан. — Гласът ми е безупречен.

— Може и да е бил безупречен преди няколко години, но вече не е. Имам теория за това. Аз съм експерт в законите на психичната генетика.

— Млъкни!

— Теорията ми е, че всеки път, когато си използвала гласа си, за да убиваш, ти все повече си губела разсъдъка си. Хората, които полудяват, губят контрол. Точно това се случва с теб в последните години, Вив. Губиш контрол над гласа си.